Да излъжеш очите си, че нещо ги държи отворени, че любовта има лица и те се менят… Не е толкова трудно…
Да излъжеш ръцете си, че милват нечии страни с нежност – не е невъзможно… В замяна да получиш шамар или сълзи по своите страни – не е толкова страшно!
Но иди – иди и опитай да излъжеш сърцето си, че има първа голяма любов…, втора…, поредна…
Любов под брой няма.
Две-три истински…
Дали?
„издигал-неиздигал длан за мъст,
ти може на една да си обречен,
но друга да е истинският кръст.“
Евтим Евтимов
…
Има една единствена любов.
Тя идва неканена.
Неповикана.
Не те пита искаш ли я, не я ли…
Настанява се…
До кокал… И до сърце…
Действа обратно на логичните и физичните закони – тръгнеш ли да я изкореняваш, бодли ще пусне, ще ти издраска дланите, ще ти издере очите от плач, ще те накъса… Ще те прегризе до кръв…
И накрая – за награда – ще те остави жив.
Да я живееш… Нея! И да мълчиш.
…
Белязал си ме… Докато студено си ме гледал отдалече, с очи полуотворени, полуотвърнати от цялата ми хубост… Нека съм хубава! Ничия обаче!
Обрекъл си ме на себе си и все едно магия са ми направили очите ти– черна…
Черни очи, черни череши – най-сладките… Да ми загорчат! Дано да ми горчи сладкото им, ако не гледам теб! Да ми пресъхнат устните, целувам ли други…
Да ми тежи…
И черешите, които са плод на най-нежния пролетен цвят, ти цвета си им дал – черни да бъдат – черни и сладки…
Да ми тежат китките на ръцете – протегна ли ги към някой друг!
Проклел си ме… С всяка прегръдка да увисвам във въздуха, дори да съм облегната на нечии рамене…
Проклета да съм, ако са нечии други, а не твоите!
Вързал си ме – с всеки твой отказ да ме пуснеш близо до кожата си, с всяко твое „върви си!“, докато ми дърпаш ръцете към себе си и ме гледаш от упор – не жадно. Кръвожадно!
Връзвал си възел – сърцето ми си вързал – не с вериги, не с въжета… Вързал си сърцето ми на възел – само твоите пръсти знаят как се разплита такова сърце…
Само аз знам къде се берат череши през Ноември!
И всяко твое – „Не“ е брънка на невъзможната ти, невиждана и нечувана – собствена и непоискана…, прокълната и заклета любов!
Проклета да е и тя с мене!
И аз под клепките ти – под извърнатия ти поглед, под черната ти магия – невъзможна да бъда… Заклета – ничия да бъда!… Ако не обичам теб!
Да видя снеговете на зимата в розово-златно и да ме изгаря огън… Да я позная – минусовата жега – ако само си помисля да бъда на друг! Да видя златното на есента в зелено-разпукано, още неродено… пролетно – сега заченато! Ако само си помисля да ти сменя очите с други, в които да гледам!
Те – другите – да ме гледат – Нека! Че съм твоя – нека знаят и да питат „Как?!“
Да чуя гласа на птицата, цял живот затворена в клетка, няма от желязото на ключа, затворил я там… пееща, но… нямаща глас да извика… От тези птици да бъда!… Пък изляза ли – нека летя после!
Ако си помисля да кажа „ДА“ на някого друг…
Да стана черна като пръстта под краката ми – оттам, откъдето минавам…
Ако в бяло се облека, да се престоря на нечия невеста – на друга –освен на твоята – непоисканата… върната от пътя… И после този път да нарека „Олтар“!
Нека бъда – невестата на черните череши! Ноемврийските!
Аз – омагьосаната от добри очи…
Така си ме нарекъл : „Твоя“!
Такава ще остана – твоя – от Ноември до Ноември, смътно ще изгрявам в зората на нечии очи…, докато не ме погледнат твоите – да угасят всичко! Слънцето да не изгрее… Ако само си помисля да спра да те обичам!
Проклета да бъда!
Текст: Ева Колева
