Аз трябваше да измина много пътища. Аз трябваше да прекося океани, гори и да стана владетелка на всички морета. Но вместо това ме спъваше всяко камъче по пътя и всяка вълна ме давеше. Не ми поникнаха и криле, не можех да полетя.

Останах си с наполовина изживян живот и с наполовина извървени стъпки. Не, че не вярвах… Тръгвах. Спъвах се. Падах. А, не бях научена да ставам. Но успявах да продължа. Вървях устремено, докато не стигнех някой кръстопът. Тогава спирах и не знаех накъде да поема.

Покрай мен минахава хора – забързани и угрижени, неспокойни и изтощени…Често попадах в задънени улици. Връщах се. Губех се. Отчайвах се от безкрайността на пътя. Не знаех дали вървя през пустиня или просто не знаех какво търся, бях като ограбена и опожарена къща. Не зная и колко време изгубих в самосъжаление и почивки.

Знам, че покрай мен минаха много хора. Спомням си и едно момче, едни пъстри очи. Може би го познавах, а може би го видях само веднъж и после пътищата ни не се пресякоха отново…

Автор:Елина Димитрова