„Може би Бог иска да срещнеш няколко
неподходящи личности,
преди да срещнеш човека за теб,
за да бъдеш наясно със себе си.“
Габриел Гарсия Маркес
С подобни думи започва „Любов по време на холера“, която стои упорито до нощната ми лампа и изчаква да я довърша, а под нея търпеливо кротува „100 години самота“. Някаква странна ирония има в начина, по който съм подредила книгите на Маркес – всеки велик роман упорито се опитва да ни научи, че великата любов е велика първо, защото е невъзможна, второ, защото в повечето случаи остава несподелена и трето, защото май си я изживяваме с усещане за стогодишна самота.
Този февруари ме подтиква да се замисля за тази синхроничност. Щяхме ли да гледаме на влюбването и „истинската любов“ не толкова драматично ако не бяха големите велики романи, които обикновено затваряме със сълзи в очите и помним цял живот? Щяхме ли да сме по-възприемчиви към чувствата си и тези на другия ако филмите, книгите, пиесите бяха само с щастлив край?
Щеше ли любовта сама по себе си да е по-лесна ако я приемахме като даденост, вместо да мислим за нея като за невъзможност, без която не можем да живеем?
Днес се оказва, че това да се свържем с „точния друг“ е почти непостижима мисия, до степен, до която влизаме във фаза, в която започваме да търсим 101 причини, които да ни убедят, че проблемът не е в нас, а в другия пол – за мъжете, жените днес били твърде еманципирани, за жените мъжете били „страхливци под чехъл“. Замислям се ако наистина сме такива, каквито се описваме къде точно се срещат двата пола и още по-любопитното КАК? При някакви странни обстоятелства днес мъжът и жената застават едни срещу други с намерение да воюват, за разлика от далечното, романтично минало, когато интимната срещата между тях е била събитие, около което се е въртял целият съзнателен живот…
Пишейки това, си спомням за едно скорошно излизане по женски – група момичета решихме да излезем, оставяйки у дома всички нерешени задачки и задължения. След като се събрахме в избраното столично заведение и поръчахме по напитка някак странно темата на разговор се завъртя около трудните връзки, невъзможните отношения, мъжете „под чехъл“ и шансовете изразът „Да скъпи, прав си… Ни мога, ни знам“ да те заведе до Малдивите… И така, докато се наслаждавахме на хубавата обстановка и музика и в опита си да намерим отговор на въпроса „Как подходящите един за друг хора се намират и оцеляват заедно“ някак си неусетно едно от момичетата се сети за „Физиология на брака“ на Балзак, където бракът (или съвременното разбиране за връзки) е представен не като „институция на природата“, а като договореност, изпълнена с трудности. Факт, в който като че ли всеки индивид над 20 годишна възраст вече се е уверил сам.
Въпросът на вечерта или
„Какъв е шансът днес да срещнем нашата сродна душа“
ме накара да си припомня някои от идеите на Балзак, които странно как се оказват доста актуални за нашето време. В едно друго време той е направил опит да извади статистика, за да даде отговор на въпроса как човек избира брачния си партньор. Накратко, неговата статистика, написана преди около 190 год. звучи така:
Населението на Франция по това време е 30 милиона. Тъй като статистиката е неясна Балзак решава, че половината от това население са жени. От тези 15 милиона жени той премахва малко по малко около 14 млн., които по ред обстоятелства като физически белези, възраст, бедност, колебливост, физически недъзи и т.н не биха могли или желали да привлекат мъжкото внимание. Оставя 1 млн. жени, от които едва малко над половината могат да бъдат заклеймени като честни и добродетелни. И тъй като Балзак не ни предоставя подобна статистика за мъжката част от населението на нас не ни остава нищо друго, освен да направим следните заключения:
– едва около 5% от жените във Франция тогава биха били окачествени като добродетелни;
– 15 милиона мъже се борят за около 800 000 жени, които са по-малко от 3% от цялото население на Франция за този период!
Не знам за вас, но мен тази математика ме стресна и то главно защото днес тя би изглеждала по сходен начин. Излиза, че вероятността да срещнеш половинката си е 1 към няколко хиляди поне….
И ако това е така какво правим? Отказваме се? Борим се?
Примиряваме се с някой, който „долу-горе става, ама не съвсем“
или премисляме вариант да се върнем при старото гадже…?
Тъжната психологическа истина е, че младият човек днес предпочита да е сам. Той не търси обвързване, а се бори за кариера. Не търси любов, а се бори за влияние. За липсата на партньор се сеща на 14 февруари, когато в повечето случаи ние дамите получаваме цветя, които траят точно толкова, колкото и съвременните интимни отношения – ден, два, до седмица. По един „добър“ западен модел превръщаме обвързването с другия пол в сделка, започваща с думите „С какво ще влезеш ти в тази връзка, какво ще спечеля аз от отношенията си с теб…“ или „Кажи ми какъв е графикът ти, за да преценя кой ден да отделя за теб“. Постепенно заличаваме границите и стереотипите и превръщаме старите догми в прашасали дрехи, които сме натъпкали дълбоко в гардероба и се правим, че не забелязваме. Упорито даваме приоритет не на човешките чувства, а на сексуалното привличане. Ако преди в очите на Балзак порядъчната жена е била под 40 години, омъжена, достатъчно богата (за да не е в тежест на любовника) и прелестно глуповата, то днес тя е по-скоро невъзможна. Причината за това вероятно се крие и в съвременния мъж – днес той забелязва обвивката, без да има потребност да види какво се крие зад нея. А и как не, когато обвивката е толкова надута с всякакви импланти, че не дава никакво пространство за каквото и да е било друго под нея.
Е, чудя се аз къде е отишла романтичната любов? Тази, от която ти пърхат пеперудки в стомаха, която те оставя без дъх, която краде апетита и съня ти? Тази, описана във вечните филми и старите романи…? Тази, която оставя след себе си аромат на горчиви бадеми в красив есенен ден… Измислихме ли я или я изгубихме някъде, през годините еволюция?
За консултации с Галина Кабаджова –www.analysingminds.com
