Едва ли ще срещнете нещо за синдрома „лелка“ в медицинската литература. Макар че в живота той си е съвсем реално явление: апатия, мърморене, умора, нежелание за близост, сбръчкан и неподдържан външен вид, инерция, липса на мечти. Гаден коктейл от негативизъм. И страдащи – колкото искаш…Пустата му „лелка“! Как пък съм се обзавела с нея?! Не веднага. В началото навестяваше само за минутка моето безгрижно, но в същото време силно и уверено „вътрешно девойче”. Изтупваше се под форма на взели се от нищото куп домашни задължения, стремеж към домакинстване, чистене и пране. Но я усещах най-вече като започваше да мърмори по домочадието: „Какво ли ще правите без мен?!“. Но „вътрешното ми девойче“ бързо се окопитваше и изтикваше нежеланата гостенка. Домочадието си отдъхваше и всичко ставаше отново леко и спокойно.
След раждането на сина ми, неканената гостенка се заседяваше по-дълго, нахлупила маската на дълга и отговорността. А след раждането на дъщеря ми, направо се нанесе у нас. Без да се церемони. Грубо и цинично. С всичкия си багаж – тъга, униние, скука, домошарство и излишно тегло. Набързо направи ревизия на гардероба ми, изхвърли момичешките ми дрехи и ми рече да не си и помислям за високи токчета. Ако случайно й предложех да се отбием в магазинчето за дамско бельо на ъгъла, тя крясваше: „Къдеее?? Ама сина ти няма тениски! Ти?!”.
От ден на ден все по-смело се разпореждаше в къщи. И това бързо си пролича: децата престанаха да се смеят, гостите ни оредяха и мъжът ми съвсем забрави да ми шепне на ушенцето разни мили нежности. Но в един слънчев пролетен ден нещо „момичешко“ у мен отново се събуди и ме разтърси: „Животът ми е непоносим!“. Купих си ботушки на висок ток, боядисах си косата в огнено червено и изхвърчах от дома на тази „леля“ с нейните манджи, мърморене, умора и чувство за дълг.И за всеки случай съм си написала заповеди за борба със синдрома на „лелката“:
Заповед №1. Върши всичко с лекота и любов!
Както казват философите, каквото вътре, такова и отвън. Ако се радваш на света, ако се наслаждаваш на всеки миг, ще ти проличи и външно. Ще станеш по красива, по-привлекателна и за околните, и за късмета. Твоето добро настроение е като камъче, хвърлено във вода – ще се разпростре и ще зарази всички наоколо. Само лелките вечно забравят, че щастливите майки имат щастливи деца. И щастливите жени имат щастливи съпрузи.
Заповед №2. Незабавно сложи дамските радости в графа „жизнено необходими”.
Има една женска тайна: „Да се родиш умен не е толкова сложно. Мъжкият ум е даденост – или го има, или го няма. Виж, относно женската прелест, нещата стоят по друг начин. Тя е нещо, което се придобива.“ И така, какво придобиваме когато се глезим с разни женски нещица от рода на парфюм „Шанел“, кокетно бельо с дантелки и годишен абонамент за „ELLE“? Женственост! Чар! Неустоимост! Кокетство! Способност да караш другите да си губят ума! И нито грам „влельосване“. Само усещане, че все още сме на върха. Независимо от годините.
Заповед №3. Не съм длъжна на никого!
На чувството за дълг („ох, длъжна съм“, ама те са ми длъжни!”) психиатрията си струва да посвети цял раздел. Класиката в жанра е изразът: „Мразя да готвя (да чистя, да подреждам), но съм длъжна.“И вместо да си вършим работата с удоволствие, да помолим за помощ или пък да се откажем (ако сме решили), ние се мъчим, издевателстваме върху себе си, дразним се на семейството си и… се превръщаме в озъбени „лелки“. Макар че в повечето случаи семейството ни няма нищо общо. Че те не са ме карали да обикалям около печката цял ден, та да ги гостя с пет блюда за вечеря! Май внушеното ни от детството убеждение, че любовта на мъжа минава през стомаха, а децата без нас ще умрат от глад, си е малко погрешно. И трябва да го заменим с друго, което да устройва всички страни.
Заповед №4. Все ми е едно какво ще си кажат хората. Важното е аз какво мисля за себе си.
А за себе си трябва да мислим с нежност и само хубави неща. Ако някой има друго мнение – негова си работа. Данък „обществено мнение” плащат само „лелките“. „Девойчетата“, както кастанедовските войни (хи-хи!), „търсят безупречността единствено в собствените си очи“. Изправен гръб, кръшна походка, вдигната брадичка. Че кой би се усъмнил, че съм богиня, късметлийка, безупречна, щастлива жена?! Никой. И даже сигурно по-малко ще ме одумват.
Заповед №5. Да – на високите токчета и стилния тоалет, даже и с деца на ръце! Не – на торбестите и безформени дрехи, даже и когато мъжът ми не е наоколо!
Знаете ли къде се отчита най-голямо потребление на дамски парфюми? Ще се досетите ли? При жените от Арабските емирства. Дълго се чудих защо? Ами те са все с фереджета! Оказа се много просто. При нас е прието жените да се тъкмят и контят, когато отиват на работа, на гости или излизат навън. В къщи – без прическа, по халат или друга домашна дреха, без грим. Ами, нали знаете как… А при тях е точно обратното. У дома изглеждат като кралици. Златно правило. Само „лелките“ мрънкат: „Нямам сили, уморена съм, заета съм, хич не ми се занимава, у дома съм си!” „Девойчетата“, напротив – захващат се с въображение, прелистват „Кама сутра“, занимават се с разни практики и арабски танци. С една дума, се забавляват.
Заповед №6. Предназначението на жената е не да забавлява мъжа и да го обслужва, а да го вдъхновява!
Един познат казваше, че мъжете никога не бягат от жени, които хубаво готвят, перат и чистят. И имаше три съпруги. И трите чудничко готвеха и перяха. Той изобщо не разбра, че домакиня и съпруга не е едно и също понятие. Едната отговаря за домакинството, черпаците и обикновено е декорирана с престилка. Втората умее много повече. Тя „облагородява“ домакинството, превръща се в муза и в източник на вдъхновение, тя е и семеен мозъчен център, и любима, и всичко друго, което е необходимо. Само не и „Лелка”!
Заповед №7. Аз съм, има ме и това е достатъчен повод за радост!
Друга като мен няма и няма да има никога! Съгласете се, че не си струва да затривате неповторимата си индивидуалност с всекидневните и най-често, измислени проблеми и да се превръщате в досада. Има толкова креативни начини и да се грижите за домакинството и да сте себе си!И така, сложих „лелката“ на мястото ѝ, събрах ѝ багажа и ѝ посочих вратата. И отново заобичах себе си и всички останали. Сега мога да извърша луди постъпки и покупки. Мога да похарча последните си пари в козметичен салон без капка угризение за празния хладилник. Мъжът ми ме поглежда с престорен укор: „Това, жените, са голяма напаст!“ и след това закачливо ми подръпва разкошните, току що боядисани рижи къдрици. Децата ме обожават! Майка им се пързаля с тях на пързалката, обута в белите си панталони и рисува с тях по асфалта. Кой казва, че на моите години не ми прилича?! „Лелката”?! Мислено ѝ се изплезвам и хуквам с ролерите след децата.Източник:
