Метна телефона в неоправеното легло. Поредната командировка. Поредната вечер в непозна хотелска стая. Уж непозната, но я караше да се чувства странно уютно. Отминавашe един от многото дни, в които й се искаше да изкрещи: Оставете ме на мира!

И защо така? Къде беше ръбът между всеизвестния страх от самотата и желанието й да е сама със себе си? Главата й туптеше от мисли и нямаше желание да се отдава на подобни мрачни съждениея.

Огледа се в огледалото. Въпреки ранния полет и дългия работен ден, изглеждаше достатъчно добре, за да си позволи питие в бара на хотела. Пъхна отворената кутия цигари и телефона в малката чанта. Излезе от стаята, която за тази вечер беше нейният дом.

Десет вечерта. Хотелското заведение започваше да се пълни. Странни и постоянно различни посетители. Не беше като обикновените градски заведения с постоянна клиентела. Тук хората се сменяха всеки ден. Само персоналът си беше един.

Огледа се. Избра си стол в края на бара. Можеше да наблюдава хората без да се чувства безкрайно самотно. Отпиваше глътка уиски, когато чу непознат мъжки глас зад гърба си:

– Свободно ли е мястото до вас?

– Да. – Взе чантата си и я постави на бара. Не погледна мъжа. Не я интерусваше кой е и как изглежда. Беше един от гостите на хотела, дошъл за питие преди лягане.

– Открих, че самотата е по-силна, когато се опитваме да се борим с нея и отслабва, когато просто не й обръщаме внимание. – Това мислите й ли бяха или чу отново непознатия мъжки глас?

Остави чашата и го погледна. Добре облечен мъж на около седемдесет години с благ поглед и интелигентно излъчване. Наблюдаваше хората и по нищо не личеше, че точно той беше споделил на глас открията си за самотата. Отпи глътка и реши и тя да сподели:

– Винаги съм се питала каква е разликата да си сам и да си самотен… Много пъти ми се е случвало да съм в компания на много хора, с които се чувствам безкрайно самотно. И обратното да съм сама и да се чувствам цяла и самодостатъчна.

– Всичко е в душата. Хората около нас притъпяват чувството за самота, но това е само една илюзия.

– Не може да е илюзия. Присъствието си е присъствие и няма как да е илюзия. – Възпротиви се тя. Та нали точно многото хора, контакти и разговори бяха нейната работа и нейният свят. Как можеха да са илюзия?

– Присъствието на тялото и мозъка на хора, които се страхуват да са сами си е само присъствие и точно то води до пълна самота на душата.

– Ааа, на душата… – Тя чу думите си и се изненада, как досега не се беше замисляла, че има и душа?

– Да. Самотата е специална, не всеки може да я приеме. Но душите на познавачите свикват до толкова с нея, че започват да си правят компания и гледат на нея като най-добра приятелка.

Тя мълчеше и слушаше. Той наблюдаваше хората и говореше, сякаш сам на себе си:

– Такава е самотата. Специална. Става част от теб и ти ставаш част от нея. А после се питаш как си могъл някога да се страхуваш от нея. Та тя е свобода. Започваш да я харесваш. Да я обичаш. Да я браниш от чуждо вмешателство.

Мъжът отпи последната глътка, остави някакви пари на бара, стана и каза:

– Беше ми приятно. Хубава вечер.

Тя не отговори. Остана сама със себе си. Кой беше този човек? Щеше ли да го срещне отново? Може би утре вечер отново тук в бара. А сега трябваше да поспи. След няколко часа й предстоеше поредният натоварен и илюзорен ден, изпълнен с илюзорни хора.