Разделих се с човек, който бе в живота ми през последните две години. И не само бе в живота ми, а стана една голяма част от моето ежедневие и съществуване. Той беше в мислите ми, в свободното ми време, в настоящето и в бъдещето ми, той стана част от приоритетите ми и част от най-съкровените ми мечти. Този човек бе най-близкото до мен същество през целия ми живот, а аз съм човек, който трудно допуска някого толкова близко до себе си.
Защо ли? Защото вярвам, че личността трябва да остане неприкосновена територия. А под допускам близко, имам предвид всичко изброено по-горе.
Но се разделих с този човек, защото забравих да обичам повече себе си.
Той се появи в живота ми в много неподходящ момент. Тъкмо се възстановявах от разбито сърце, лекувах се с много работа и любов към себе си. Тогава се научих да съм си самодостатъчна и да не търся половинка, а цяла личност.
Когато той дойде в живота ми не исках връзка, не исках и любов, исках просто да си бъда със себе си. Имаше някаква искра, но за мен тя угасна бързо. Той обаче бе свикнал да получава всичко и реши, че трябва да получи и мен.
В крайна сметка реших да го допусна и за него от състезание това се превърна в любов. И аз го заобичах. Той обаче ме обичаше много повече, а аз тогава обичах предимно себе си. Този дисбаланс се отразяваше на връзката и очакванията и вижданията ни се разминаваха. Постоянно си го мерехме кой колко дал. Кой колко компромиса направил и т.н. За много неща той бе прав, аз определено не давах много за връзката, но приоритетите и философията ми бяха различни.
С времето разбирах все повече колко сме различни и как, ако не започна да правя компромиси нещата няма да се получат. Заобичах го още повече и се привързах, но все още имаше една голяма стена, която му пречеше да влезе още по-надълбоко в сърцето и душата ми, а той точно това искаше-да стане незаменим, да стане част от мен и аз да имам половинка-той!
Реших, че е нужно да срутя част от стената и да го пусна поне с единия крак вътре. Държах на него, обичах го, уважавах го, а той ме обожаваше. Разбирахме се и всичко вървеше добре само дето той искаше аз да давам още и още. Аз си казвах, че трябва да правя повече, той го заслужава, а и връзката все пак е да даваме на другия. Срутих част от стената и го пуснах да стъпи.
Така започнах да правя повече и повече компромиси, да не мисля само за себе си, да мисля какво ще го направи щастлив дори това понякога да костваше пристъпването на принципите и вярванията ми. Това ми тежеше, но си го премълчавах, стисках зъби и си казвах това е за връзката.
Той ми даваше всичко, мога да кажа, че до голяма степен съм била най-обичаното момиче на света. Даваше ми всичко, което повечето момичета искат-цветя, вечери, любов, вниманиеи т.н Нямаше за какво да се оплача на приятелките си.
Имаше и негативна част, но като човек, който винаги се стреми да вижда положителното, а и вече бях влюбена, преглъщах всичко, защото вярвах, че трябва да се правят компромиси. Спрях да правя неща, които не му харесваха, стараех се да вляза в профила за представата му за връзка. Понякога се карахме и това бяха моменти, в които вътрешното ми аз се бунтуваше. Не се чувствах ок, но не знаех защо и когато не можех да дам конкретна причина, защото това бе някакво чувство, той ме поставяше на мястото си и аз млъквах.
Постоянно се обвинявах, че не правя нещата, както трябва. Обвинявах се, че не му давам достатъчно и не заслужавам това, което ми дава. Стараех се, но сякаш нещо ме спираше. Междувременно бях приела безропотно ролята на винаги виновната и си понасях всяка забележка. Често се противях и правех неща, които по принцип той не харесва, за да докажа на себе си, че още не съм изгубила волята си и свободата си.
Дойде момент, в който бях много объркана и нещо ме притискаше. Разделихме се, но не знам дали повлияна от емоции или бях твърде привързана, не издържах и го помолих да се съберем още на другия ден.
Той разбира се бе страшно ядосан от постъпката ми и аз не знаех как да го убедя, че искам да съм с него, че този път ще е различно, обещавах му и с всяко обещание срутвах поредната тухла от стената. И така порутих цялата стена само за месец, два. Срутих цялата си стена в замяна на неговата любов, защото не можех да го пусна, исках да ме обича. Вярвах, че никой друг няма да ме обича, както той и вече бях пристрастена. Да любовта е наркотик!
Най-накрая му дадох всичко от себе си, дадох му сърцето си, душа си и свободата си, този път оставих малко за себе си. Станах половинка, пак се бунтувах, но много по-рядко. Промених се, за да може връзката да работи. Направих го най-важният човек за мен, направих го ежедневието ми, станах по-грижовна, давах повече, дадох му най-съкровеното. Позволих му индиректно да влияе на емоциите ми, на ежедневието ми, на мисленето ми, на ценностите ми. Обичах го с цялото си сърце и душа и си представях бъдещето с него.
Но неговата любов се промени, той не бе същият, но аз го обичах повече от всякога. Тъй като продължавах да вярвам, че не заслужавам се радвах на всичко. Не се противях, не недоволствах и приемах всичко.
Всичко вървеше някак добре, но един ден се случи нещо, което ме накара да се замисля за бъдещето си и затова как трябва да се променя, за да постигна мечтите си.
Бях много объркана, а той не ми помагаше, защото всичко се въртеше около връзката ни. Започнах да се питам какво искам аз след 5, 10 години и как си се представям. Започнах да мисля какво ще правя и с кого ще споделям живота си. Започнах да мисля дали той е човекът, с който искам да имам бъдеще. Да обичах го, но нещо липсваше. Не знаех какво липсва, но не се чувствах добре, не се чувствах себе си, това себе си, което преди 2 години искаше да постигне толкова много.
Беше ми адски трудно, но взех решение, което винаги ще се питам дали е правилно или грешно-да се разделя с него. Усещах, че нещата не са както трябва, но не знаех защо. Просто не бях щастлива, не бях себе си!
В крайна сметка с много сълзи се разделихме, без сериозна причина, просто чувство.
И тогава осъзнах, че с компромисите съм предала себе си и съм изневерила на себе си, а това много боли. Дала съм свободата си и съм я изтъргувала за любов. Осъзнах, че съм му дала огромно място в живота ми и сега усетих огромна празнота. Той имаше чувство на собственост върху мен, а аз не мога да принадлежа-това ме задушаваше. Осъзнах, че не мога да дишам любов, а ми трябва въздух. Осъзнах, че съм изгубила идентичността си..
Искаше прилежно да ме посади в саксия и да ме полива с вода, да се грижи за мен и никой друг да не припарва до моите цветове. Позволих го, за да бъда обичана, за да бъде той щастлив. Забравих за себе си и за вярването, че трябва да сме цели личности, а не половинки и забравих за онази волна Марта, която иска да открива света и себе си. Забравих, защото вече имах половинка без дори да го осъзнавам и не можех да взимам решения сама, трябваше да мисля и за половинката си.
Затова сега раздялата боли много! И се боря отново за любовта, но за любовта към себе си, защото отдавна я изгубих, а си мислех, че е тук. Тази любов по-трудно се печели, за мен тя е най-трудната любов. На хората им е трудно да я дадат на себе си, затова обичат да я дават на други хора, като ги наричат половинки.
В това няма нищо лошо, но трябва да има баланс и да запазим дори с малка частица повече любов за себе си, защото ние сме всичко, което притежаваме. А хората са в живота ни, за да ни учат на разни неща.
И не мога да виня него, пиша това, защото съм сърдита на себе си и трябва да се поправя.
Той ме научи на много и ми даде много! Винаги ще го ценя и уважавам и обичам, но по различен начин. Аз също направих много грешки и го нараних и съжалявам за което, но нараних и себе си и сега трябва да се погрижа отново за разбитото си сърце, но този път аз сама си го разбих.
Не съжалявам, въпреки че сега много боли, че прекарах това време с него. Не го виня, той няма вина, правел е това, което знае и може най-добре. Това е моята гледна точка и сигурно неговата е друга, но хората сме различни.
Любовта си е сложна и за всеки тя е различна. Аз ги виждам нещата така, не те ангажирам с мнението си, просто разказвам история, от която може да научиш нещо полезно или да намериш себе си в нея.
В крайна сметка нека има любов, но да не забравяме, че хората идват в живота ни, за да ни научат на нещо.
Текст:Марта Добрева
