Когато сме в двойка, някой води другия за ръка, разказва Михаела Петрова
„Прави каквото искаш!” – ако го чуеш от мъжа си, със сигурност ще се притесниш, че за нещо ти е ядосан. Ако ти му го кажеш, със сигурност си му сърдита или много ти е писнало от някакви негови глупости.
Чудя се, толкова хубави думи, такова обещание за свобода, а предизвиква неприятното усещане, че нещо не е наред. Ама никак не е добре. Предвещава буря. Или поредното решение за компромис. В името на мира.
Но виж, „Прави каквото искаш с мен” е друга работа. Всеки обича да чува това под завивките. Отделен е въпросът дали се осмелява да направи наистина каквото иска. От страх да не чуе „Какво правиш, бе?! Полудя ли?” или рязко перване на неочакван ентусиазъм „Само не това!”. Съвсем отделно, но на първо място по важност, е какви са вътрешните ни лимити да правим „това, което искаме”, когато ни е даден този карт бланш.
А вътрешните ограничения са ни присъщи. Не заради другите. Заради собствената зона на комфорт. Може да мрънкаме от рутината, от добрия стар класически секс в мисионерска поза, но тези неща по някакъв начин са и наша защита. Хубавото на тази зона на комфорт е, че създава навици да се грижим един за друг, да споделяме заедно света, който сме създали заедно. При дългите връзки, сексуалното удоволствие е естествена част от навика и доверието, изграждано с години. И едно „дяволито” „Прави каквото искаш”, няма да донесе бог знае какви изненади, но при всяко положение ще бъде приятно. Очевидно ще означава, че имаме повече време от обикновено да се насладим на любимите си плътски удоволствия.
При съвсем новите връзки, това „прави каквото искаш” крие известни рискове. В днешни дни не е много ясно каква „извратения” приема за „нормалност” другия и какво е онова, което му се иска извън нормата. Така че доброволният отказ от самозащита, съвсем не означава, че другият няма да постави граници на своето въображение и свобода.
Въобще, когато сме изправени пред свободата, рязко изпадаме в ступор. „А какво да направя?”. Вътрешна тишина. Дори интуицията седи и си чопли семки. Чака те да решиш. Какво искаш да правиш, за да натисне бутоните на онова дето го наричат „синхронизиране на обстоятелствата”, че да стане онова, което искаш да направиш. Но докато не кажеш, докато не го почувстваш, докато не си вътрешно убеден какво е то, цялата Вселена замира. Съвсем не в очакване. А в безразличие. Любящо безразличе, но при всяко положение това, че е „любящо” не ти създава особен комфорт.
Представете си ситуация, в която 2-годишно дете седи пред катерушка и се колебае дали да си вдигне крачето и да се повдигне или преценява ситуацията като неподходяща за него. А вие сте майката, която седи на пейка отстрани и го наблюдава без да му се меси какво да направи. Безразлична сте, нали? Любяща, но безразлична какво ще направи. Ако се качи, ще се радвате, че е преодоляло препятствие (и ще си помислите кои вещи да качите по-високо у дома). Ако се откаже, ще изпитате известно облекчение, че е здраво стъпило на крачетата си, но няма и да се вълнувате особено. Ако се качи и е нестабилно, ще скочите като хиена, за да го подкрепите да не падне. Абсолютно същото прави и така наречената „Вселена” с нейните деца, когато им дава свобода. Седи си любящо безразлична, докато не вземем собствено решение.
Когато сме в двойка, някой води другия за ръка. Може водещият да се сменя, за да има баланс, но така или иначе се водим за ръка и това ни кара да се чувстваме подкрепени. До момента, в който някой ни задърпа към вкъщи, а на свободата в нас все още й се играе. Тогава чуваме аналогът на майчинската заплаха: „Тогава оставаш тук сам”. Ето така си превеждаме думите „Прави каквото искаш!” когато ги чуем от мъжа си, от жена си. Натиска се същото копче в подсъзнанието – оставаш сам.
Ето така неусетно сме научили, че свободата означва самота. Че свободата означава да си изоставен от онова, което се грижи за теб, дори то да е толкова относително понятие като „Вселената”. Един приятел, иначе много свободолюбив, когато е във връзка, наскоро ме изненада с думите: „Свободата ме кара да се чувствам безсилен”.
– Никога не съм си мислела, че си човек, за когото свободата е проблем…
– … Михаела, не говорим за малките бягства. За това да имаш свое лично пространство, в което да правиш твоите си неща. А за това, когато наистина се окажеш свободен от всичко – от всякакъв ангажимент, задължения… Побърквам се, чувствам се ненужен, не зная какво да правя и това ме кара да се чувствам безсилен. Губя и всякакво вдъхновение, защото нали ако решиш да правиш нещо, трябва да го правиш с някого. Казвам ти, свободата е безсилие.
Окей, разбрах. Така е, най-голямата човешка потребност е, когато правим нещо, да го правим заедно с друг. От това няма да се освободим, докато сме в човешка форма. Такава е играта. Създадена е така от ония софтуеристи, вселенските, за да не изгубваме никога съзнанието, че сме свързани. И това е супер готино. Браво на инженерите на матрицата за гениалната идея.
Но свободата на духа е нещо друго. Когато живееш в тази свобода, ти никога не си сам и безсилен. Във всеки един момент си свързан с творческото поле на всички други хора. И посланието „Прави каквото искаш” означава, че каквото и да избереш, това творческо поле мигновено ще те свърже с онези, които вибрират в трептенето на твоето намерение. И съвсем скоро ще ги срещнеш, ще влезете в синхрон и ще сътворите нещо хубаво. Да, заедно. Да си свободен не означава да си сам, а постоянно свързан. С всички. Е, няма да можеш да правиш секс с тези „всички”, но това е казано отдавна: „светът е непознаваем”. Дори в библейския смисъл на думата „… и той позна Еди коя си…” и т.н.
Но поне може да се отърсим от стария подсъзнателен ступор от асоциацията „свобода – самота” . Честито възкресение на понятието „свобода – свързаност”.
Текст:edna.bg
