Дълго ли ме чака?

– Само някакви си 891 години.

– Защо не дойде по-рано?

– Наблюдавах те.

– Защо? Какво искаше да видиш? Не го ли видя за цялото това време?

– Видях го днес. Преди това не беше готова за тази среща.

– Но аз мисля, че още не съм готова за нея.

– Защо мислиш така?

– Защото свикнах да бъда сама. Да заспивам сама, да се събуждам сама, да ям сама, да пътувам сама. Да угаждам на себе си. Аз, а не някой друг. Да се наслаждавам на изгрева, на залеза и то само в моята компания. Да изживявам всеки един миг с благодарност. Да бъда зависима от самотата си и да намирам щастието си в нея. Не мислиш ли, че закъсня малко? Не мислиш ли, че след като през цялото време си ме виждал и си бил там, е имало много други по-удачни моменти, в които съм имала по-голяма нужда от теб?

– Не, не мисля. Ако се бях появил тогава, нямаше да се пребориш с трудността им благодарение на себе си, щеше да е с моя помощ. А ти твърдиш, че си това, което си сега благодарение на себе си, нали така?

– Да, така е. Но това ме кара да нямам нужда от теб. Да знам, че мога да се справя с всичко. Извинявай, но наистина позакъсня малко. Признай си го!

– Не мога да призная нещо, което не е така. Да, може да не ме искаш, но сама ще осъзнаеш, че имаш нужда от мен. Минава се време и самотата оказва своята тежест. Имаш къде да се прибереш, а няма при кого. Имаш къща, но нямаш дом. Имаш ум… брилянтен ум, но за какво ти е, ако той не умее да общува със сърцето ти? Не е ли хубаво да има комуникация, не израства ли така човек… по време на комуникация?

– Порастнах в болката, в книгите, в пътуването. Комуникирам изключително добре със себе си.

– Ех, все толкова инатлива си. Знаеш ли по какво се познава една сродна душа?

– Сподели. Така като гледам знаеш много повече…

– Недей с тази ирония!

– Не увъртай, слушам те…

– Сродната душа се познава по това, че съществува винаги. Може в момента да не е до теб, но я има. Там някъде и изчаква подходящия момент, в който да ти се случи. Когато тази душа усети, че си готов за нея, дори ти вътрешно да отричаш, се появява и стои на прага ти безотказно, неуморно. Дотогава докогато. Нищо не може да я спре, дори и инатлива девойка като теб.

– И какво искаш да ми кажеш, че ти си сродната ми душа и сега ще седиш там?

– Няма да ти казвам това. Това ти ще ми го кажеш, когато отвориш сърцето си и спреш да бягаш, като дявол от тамян. Разбирам, че си се парила, но като те гледам имаш доста живец, малко ти е било.

– Това заплаха ли е?

– Предупреждение. Има моменти, в които така си се изплашила от болката, че мигът, в който се появява щастието, не съумяваш да го познаеш и се страхуваш от него. Бягаш ли бягаш, а от неговото избягване боли повече. Боли повече, когато знаеш, че ти сама си причината за своята болка, а не някой друг. Другият изчезва, образът му се заличава. Чувствата отминават. Но нараниш ли сама себе си, защото отричаш да приемеш очевидното, ще носиш болката със себе си, много дълго време след това.

– Добре. Убедителен си. Не мога да кажа, че ти вярвам, но звучиш сигурен в думите си.

– Искаш ли да направим една сделка?

– Сделка? Каква сделка?

– Аз ще остана тук. Няма да ти преча по никакъв начин. Няма да забелязваш присъствието ми.

– Добре, но какво ще правиш на този студ.

– Ще те чакам. 891 години нямаше друго време, освен студ.

– … А, ако не размисля?

– Това означава, че аз не съм преценил добре и ще се видим в някой друг живот.

– Да го направим.

И остана.
По всичко изглеждаше, че беше в този.

Автор: Силвия Крумова