И един ден се появи. За пореден път. И тогава нищо. Май времето лекува, а? Или съм пораснала? Или просто отворих широко затворените си очи.

Всеки го има, нали? Онзи или онази… единствените.

Онзи, който някога ни е карал да летим в облаците и да изпитваме гордост, когато разказваме на всички за него – за „моето момче”. Онзи, с когото сме нямали търпение да споделим най-съкровените си мисли, мечти и копнежи. Онзи, чиито обятия са били нашият дом, топлина, уют и безметежно щастие. Онзи, който някога за нас е бил светът.

Онзи, с когото сравняваме всички следващи. Онзи, който въпреки че отдавна го няма, е мълчаливото присъствие, което заразява много наши дни. Дни дъждовни, самотни, носталгични. Дни, в които се отдаваме на липсата му, на мисли по него и нашето общо минало.

Няма единствен. Има изживян момент и нещо, което сме научили от него.

Онзи, за когото ни напомнят песни, места, аромати… Онзи, който уж сме забравили, но който все още е наш компас във всички нови взаимоотношения. Колкото по-близо сме до това, което сме имали и сме изгубили, толкова по-обещаващо ни изглежда новото. Компасът, който май по-скоро ни изгубва.

Онзи, за когото всичките ни приятели знаят и когото мразят, защото са бърсали много сълзи, изплакани по него. Онзи, за когото дори и новите ни бивши са чували. Онзи, чието име, дочуто случайно на улицата, кара тялото ни да потръпне. Все пак много хора се казват така.

Онзи, заради когото сме си тръгвали лесно от други. Махали сме с лека ръка и сме решавали, че щом някой не е като него, значи не е любов. Няма и да бъде.

Онзи, заради когото сме казвали: „Аз преживях любовта на живота си и живея без нея. Значи с теб няма да имам никакъв проблем. Сбогом!”.

Онзи, когото дори и да не сме виждали от години, все още навестява сънищата ни. И сигурно все още си мислим, че е единственият.

Онзи, който вече не е до нас и сигурно има основателна причина за това.

Единственият май е някой, зад когото се крием. Защото, когато вече имаме единствен, ние сме неуязвими. Другите вече не могат да бъдат чак толкова специални. Да значат толкова много. Вече никой нов не може да ни нарани. Тая болест сме я карали. Имунизирани сме.

И някак си с гордост разказваме болките си по него. И това как сме го преживели. И как никога няма да обичаме така. И как никой няма да е толкова добър.

Глупости. 

Не е честно да товарим своето щастие сега със сенки от миналото. Никой не заслужава да води неравна битка с призраци от дрешника, с нечий единствен. Тази кауза винаги изглежда обречена.

Няма единствен. Има изживян момент и нещо, което сме научили от него. И сме длъжни да продължим. Заради себе си. Да развенчаем този лъжлив образ, да грабнем страховете си под ръка и да се осмелим да видим единствения такъв, какъвто е.

Единственият е една красива измамна илюзия, която подхранваме сами. Тази илюзия е повече свързана с нас самите, отколкото с него – обектът на нашите фантазии.

Няма нищо перфектно. И единственият не е. И тази любов не е била. И ще има и други. Също толкова прекрасни. Дори повече. Стига да повярваме. В себе си. В него. В новото Нас.

Автор: Марина Попова

 

Психологията е за Марина едновременно професия и страст, нейното нещо. Обича кафето и щастието си без подсладители – истински, неподправени и галещи всички сетива. Отскоро има личен блог, чрез който споделя себе си и размислите си, нещата, които я вдъхновяват, които я тласкат към размисли и равносметки, които докосват душата й, които вълнуват съзнанието й, които я учат и я правят по-цяла.

Текст:http://www.momichetataotgrada.com