Всеки един от нас съжалява за нещо, но повечето хора вероятно си мислят, че съжаленията обикновено се базират на направени грешки. Съжаляваме, че сме отменили сватбата; че не сме се омъжили за правилния човек; че не сме пътували повече или не сме пробвали да сменим професионалното си поприще.
Ние имаме склонността да се фокусираме върху решенията, които правим на момента, но ново проучване индикира, че старата сентенция продължава да е вярна: „Не съжаляваме за нещата, които сме направили, а за тези, които не сме.“
Изследването от 2018 г., проведено от психолозите Шай Давидай и Томас Гилович (Shai Davidai & Thomas Gilovich) и публикувано в научния журнал Emotion, идентифицира три елемента, които съставят човешкото усещане за собствената същност. Реалното Аз включва в себе си всички качества, които всеки смята, че притежава. Идеалното Аз се сформира от атрибути, които човек иска да притежава. Желателното Аз представлява личността, която трябва да бъдем според нашите задължения и отговорности.
След като анализират отговорите на стотици участници в шест отделни изследвания, психолозите откриват, че когато хората биват попитани кое най-голямото им съжаление, 75% дават един и същ отговор: те не са успели да осъществят своето идеално Аз.
Това индикира, че като цяло имаме грешната представа за това, как да избегнем разочарованието и безбройните размишления от типа „само ако бях постъпил иначе“, които са неизменна част от живота. Само че в момента живеем във време, където ни се проповядва, че добрият живот е този, който е определен и се осланя на правилата.
Така че хората, следващи тази логика, мислят, че ако направят всичко, което се очаква и изисква от тях – да бъдат съзнателни граждани, да сключат брак в правилния момент, да имат достатъчно висока заплата, за да могат да си плащат сметките – ще изпитат щастие и удовлетворение.
Това обаче са само качества, свързани с желателното Аз, за което участниците рядко изразяват разкаяние, разочарование или тъга (отчасти защото всъщност са действали, за да ги осъществят). Когато става въпрос за мечтите и стремежите, ситуацията е малко по-различна. Много от мъжете и жените оставят най-големите си копнежи настрана, докато правят това, което е необходимо. Именно това причинява редица разкаяния в по-късен етап от живота.
„Когато оценяваме живота си, ние мислим за това, дали усилията и времето ни са насочени към реализиране на идеалното Аз – да се превърнем в човека, който бихме искали да бъдем. Това са съжаленията, които остават, защото те са това, което виждате, когато погледнете през предното стъкло на живота. Разкаянията, свързани с нашите задължения и отговорности, са дупките по пътя.
Това са били проблеми, но сега те вече остават в миналото. Със сигурност има определени провали, свързани с желателното Аз, които са изключително болезнени и преследват човек цял живот. Толкова много велики художествени произведения черпят вдъхновение именно от този факт.
За повечето хора обаче този вид съжаления са нищо в сравнение с многобройните начини, по които не са успели да достигнат идеалното си Аз“ – разяснява професорът по психология към Университета Корнуел Том Гилович и един от авторите на новото проучване.
Резултатите от проучването индикират, че не е достатъчно просто да насърчаваме хората да постъпват правилно. Необходимо е все повече хора да осъзнаят колко важно е за личното щастие да се следват мечите и желанията и че не е ползотворно да отлагат своите цели до безкрайност.
В краткосрочен план хората съжаляват повече за своите действия отколкото за своето бездействие. В дългосрочен план обаче пасивността оставя горчив вкус за по-голям период от време.
Резултатите от изследването представят доказателства в защита на тезата, че трябва да спрете да си измисляте извинения за бездействието си. Така че започнете да учите езика, който винаги сте мечтали да говорите. Посетете местата, които досега само са ви вдъхновявали на снимка, и напишете книгата, която обмисляте от толкова дълго време. Не оставяйте мечтите си на рафта, казвайки си, че утре може би ще имате време. Съществува само днес.
Редактор: Нора Маркова / Framar.bg
