Тези любовни истории завинаги ще останат в историята.

 

Лора Каравелова и Пейо Яворов

Първата им среща е на гроба на Мина в Биянкур. Яворов дори не поглежда натрапницата. „Почти не те познавам, а те обичам“, му пише Лора. В нея има толкова любов, че й се струва немислимо да не е взаимна. „Аз искам много – искам всичко или нищо“, пише тя. В страстта към Яворов е събрано всичко, което Лора е и за което се бори в живота си – любовта й към изкуството, мечтата й да е обичана и да се грижи за мъж, достоен за чувствата й, надеждата някой да я покровителства и спаси от самотата и меланхолията, щастието да е част от обществото на най-добрите поети и писатели на времето. Но най-важното е, че Яворов има само нея – зад него не стоят произход, кариера и пари. И Лора иска това да остане така, ревността й е страшна. След един особено шумен скандал, на 29 ноември 1913 г., Лора се прострелва в сърцето, след нея и Яворов, който, за нещастие, оцелява. Остават стиховете му за нея…

 

Яна Язова и Александър Балабанов

Когато отива при проф. Балабанов, за да му покаже своите стихове, Люба Ганчева, както е рожденото й име, е на 18 години. Висока, стройна, с черни бадемови очи. Той е груб, червендалест и рошав, 33 години по-възрастен от нея. Разсеян професор, известен с шумното си присъствие из бохемските среди на столицата. Любовта им става пословична в софийските литературни среди, а неговото покровителство над литературната й кариера привлича яростни нападки и одумвания. „Най-редкият феномен в поезията“ я нарича Балабанов, а литературните среди я подлагат на унищожителна критика. И заради вечното клеймо, което Балабанов неволно слага върху й, и заради отказа му в крайна сметка да се разведе, за да се ожени за нея, Яна Язова търси начин да се спаси в обятията на друг. Балабанов не се предава, връзката им се превръща в поредица от разправии и сцени на ревност, но и остава в историята.

 

Мара Белчева и Пенчо Славейков

Мара Белчева остава вдовица на 23 години, след като Христо Белчев бил убит погрешка вместо Стамболов. Красивата вдовица става фаворитка в двора на княза и дори – твърди се – на самия Фердинанд, който имал отливка от ръката й. Тя говорела няколко езика, интересувала се от поезия и изкуство и празнодумието в княжеското обкръжение не било много интересно за жена като нея. Призванието, което търсела в този живот, открила една вечер, когато в дома й дошъл на гости Пенчо Славейков. Грозноват и особняк, който я запознал с най-умните хора на онова време, тези от кръга „Мисъл“, насърчил я да превежда и да пише; тя, която го боготворяла, бдяла над него като майка и продала къщата си в отчаян опит да го излекува някъде в Европа. Славейков възпял своята любима в „Островът на блажените“ под името Силва Мара – по аналогия с родния й град Севлиево и първото й име. Връзката на Славейков и Мара Белчева – две необвързани, но толкова различни личности, предизвикала недоумение, неодобрение и открита враждебност. Пенсията на Мара Белчева била спряна, а Славейков бил освободен като директор на Народната библиотека. Огорчени и унизени, двамата избягали в чужбина, където той починал. Мара Белчева останала без Славейков, в немилост пред властта и без дом. До края на живота си живеела под наем, обожествявала поета до края на дните си.

 

Димитрина Ковачева и Кемал Ататюрк

Кемал Ататюрк пристига в София през 1913 г. като военен аташе на Турция. Той е на 32 години и пристига от Париж, където е известен като един от най-чаровните и елегантни мъже, все още ерген. Димитрина Ковачева е само на 21 години, дъщеря на генерал Ковачев, бивш военен министър, хубава и чаровна, образована в Швейцария. Тяхната любов е обвита с толкова много легенди, че вече е трудно да се разграничи истината. Говори се, че Ататюрк бил на квартира в къщата на генерал Ковачев и години след това я купил за турска резиденция, като спомен за своята любима. Само второто е вярно. Казват, че блузата, с която Димитрина танцувала на онзи бал със своя любим, е изпратена като ценна реликва в музея на Ататюрк в Анкара – така е. Казват, че когато Ататюрк починал, сред вещите му имало само една снимка и тя била на Димитрина – и това е вярно. Казват, че хубавата Димитрина се поболяла от мъка, че баща й не я дал за жена на Ататюрк и починала млада – това вече е романтична измислица. Димитрина живяла дълго със спомена за своя любим, с когото съдбата и историята я разделили.

 

Елисавета Багряна и Боян Пенев

Когато любовта им пламва, и двамата са семейни, Боян Пенев е женен за една друга известна поетеса – Дора Габе. Известни са писмата, които Пенев пише до Багряна, едно от които гласи: „Мила Лиза, нямам никаква охота да пиша писма. Какво бих могъл да ти кажа дори в най-дългото, най-подробното писмо? Само това, че те обичам много, че не съм те забравил и не ще те забравя, че сега те обичам все тъй силно, както и преди. Но бих ли могъл с обичта си да намаля мъката ти? Искам да те видя, да бъда с тебе насаме – не за да ти кажа нещо особено, а така – да те почувствам отблизо. Това желание страшно ме измъчва. Толкова много искам да те видя, че започвам да вярвам в чудеса, очаквам нещо невероятно, невъзможно. Ако в нас самите, в душите ни, няма прегради помежду ни, какво значение могат да имат външните прегради. Обичта ни ще ги победи – ще ги победи и времето.“ Така и става накрая.

 

Бойка и Никола Вапцарови

Тази двойка е останала в историята най-вече с гениалното стихотворение „Прощално“, за което има много спекулации. Говори се, че жената, на която е посветено, не е Бойка, но за това няма почти никакви доказателства. Ние предпочитаме да вярваме на посвещението, което Вапцаров оставя – „На жена ми“. Стихотворението е написано часове преди смъртта на поета, заради подривна комунистическа дейност. Историята на Бойка и Никола преди този трагичен край също е поредица от трудности и загуби, включително смъртта на седеммесечния им син. Любов, обезсмъртена чрез едни от най-красивите стихове в нашата литература.

 

Невена Коканова и Раде Маркович

Легендарна и вълнуваща любовна връзка, започнала на снимачната площадка на филма „Крадецът на праскови“ на Въло Радев. На екрана двамата актьори пресъздават своите действителни чувства един към друг и това се превръща в една от най-въздействащите любовни истории, заснети на лента. Когато се срещат на снимките, и двамата са женени и макар впоследствие сръбският актьор да се развежда със съпругата си, Невена и Раде никога не заживяват заедно. В историята и в сърцата им обаче остават едни незабравими десет дни, прекарани на Венецианския филмов фестивал. Дни на щастие и пълна отдаденост, която, за съжаление, не продължава в живота. Невена Коканова не се разделя със съпруга си Любомир Шарланджиев и след седем години на страдания и разминавания връзката им приключва.

Текст:http://www.momichetataotgrada.com