Ще ви опиша накратко как започна всичко при мен, как протече и какъв бе моят начин да се справя с проблема – паник атака. Държа да отбележа, че макар и много хора да се припознаят в думите ми и да ги почувстват близки до тях, решението на този огромен проблем при всеки един човек е индивидуално и няма формула никъде единна за всеки.

На един ще помогне това, на друг ще помогне – друго. Хората не сме направени по калъп и всеки сам намира правилния път, който път е необходимо сам да извърви и намери своите отговори. Пътят е дълъг и често не лек, но това не бива да отказва никой. Има само една общовалидна истина и тя е, че всичко се корени в нашата глава.

Думите и съветите: „Успокой се; Всичко ще бъде наред; Не се тревожи; Няма причина да се притесняваш; Бъди по-спокойна“ – при мен тези неща не оказват влияние и не ми помагат. За мен това са обикновени клишета или стерилност, от която нямам нужда. Паник атаката е сериозен проблем и тя не се лекува със стерилни думи от познати или от дебели книги. Все пак не сме на зъболекарския стол.

Говорете с ваш приятел, изпаднал в тази криза с думи, които да излизат от душата ви. Думи, които да са топли. Но нека и не забравяме, че изпадналия в атаката е необходимо сам да има желание да излезе от нея. Да осъзнае какво се случва и да иска да елиминира окончателно проблема и да работи упорито по неговото отстраняване. Рядко паник атаката е единствена. При мен проблемът продължи с години.

Хайде, само още един напън и всичко ще свърши. Нищо никога не свършва, само ти се променяш, понякога според ситуацията, но никога според хората.

Първата паник атака направих малко преди сватбата ни, по време на нейната организация. Имах агенция, но аз им казвах всичко кое, къде и как да направят. Една вечер, след като се изкъпах, започнах много да си мисля за баща ми. Защо няма да присъства? Защо умря? Никой няма да ми държи шибаната ръка и никой няма да ме изпрати до олтара? Сякаш изобщо е важно да се женим! Никой няма да танцува с мен! Никой няма да ми каже: Нелка, тате… Много си хубава в тази рокля! Обичам те! Тук съм, тате, ще ме видиш на масата! И ще държа ръката ти!
Ебаси, що на мен няма да ми се случи това, бе?

Започнах да дишам тежко, не ми стигаше никакъв въздух, гърдите ми бяха затиснати и тежестта надделяваше, буцата стана буцище и се предадох. Паднах в злобната прегръдка на атаката, която не знаех как се нарича. Гено не успя да ми помогне. Никой не успя да ми помогне.
Обадихме се на Дора, моята Дора, и тогава бъдеща кума. Дойде вкъщи, говори с мен и ми даде един лексотан.

Започва се! Стана ми ясно, че това се дължи на травма, която при загубата на баща ми съм затиснала и непозволила да излезе. Когато той почина нямах време да се отпусна. Мъжът ми беше на кораб, а майка ми сама. Баща ми имаше и строителна фирма, и купища отговорности по нея, които вече чакаха мен – пиклата. Време за вайкане, няма.

Един ден лежеше на леглото в спалнята, иначе умря в болницата, в „Лайф Хоспитъл“, ирония – и аз му казвам: Моля те, не ме оставяй! Много ти се моля! Искам още да бъдем заедно! Той ми каза: Не си малка вече, знаеш добре какво ще стане!

Всичко се случваше много бързо и нямах време да се отпусна, но намерих такова един ден и аз да се напия. Извадих му всички снимки и почнах да ги гледам, рева и отново гледам. Получих обаждане, че татко е починал. Дора се сети тогава нещо… Каза ми: „Отиди още сега в болницата и вземи златния синджир на татко ти. Имай си го за спомен. Отиде ли в моргата никога повече няма да видиш този синджир, нека си остане вечно твой“.

Лекарката ни попита дали сме искали да си вземем последно чао с татко, с моя приятел. И двете с майка ми влязохме, но моя приятел вече го нямаше, там беше друг човек, който не си движи ръцете. Правих паник атаки и не си давах сметка къде е коренът на цялата работа.

Родих дете и всичко продължи. Защо нямам баща, който да ми види детето, бе, майка му стара? Защо сега баща ми не е тук, вкъщи, да му сготвя нещо, да се смеем всички, да му споделям, да играе с детето, да види вече какви неща може да прави детето ми? Но и нещо повече – да види и аз какво мога да правя? Колко постигнах и в какво се превърнах. Всичко бих дала да стоиш там, на дивана!

Говорих с приятели, с мъжа си, получавах любовта на всички и тяхната подкрепа. Но не получавах оправяне. Проблемът стоеше. Хайде, само още един последен напън и всичко ще приключи. Затъвах все повече в атаките и не взимах от никъде въздух. Не бях пълноценен човек. Не изпитвах удоволствие от нищо. Нищо не ме радваше, а имам дете, дом, любим, имам… Че какви толкова проблеми имам аз, бе?

Имам. Нося ги с мен. В раницата, отзад са. Никой не искаше да носи тая раница, щото тежи. Затова, по съвет на психолог, който тръгнах да посещавам, започнах да изваждам разни неща от раницата, за да ми олеква. Да хвърлям, да се освобождавам. Наборите ми вадят некролози за дядо си… Аз вадя за баща си. Хайде, само още един напън, обещавам ти, това ще е за последно.

Страхувах се, че вече ще умра и ще загубя почва под краката си. Никакво дишане, никаква свобода. Само тая гадна, мръсна, господарка тежест. Тя доминира в шибаната ми глава. Виждах се с хора, близки, приятели, познати, не се изолирах, но някои казваха ето това: „Много хубаво момче имаш! Жалко само, че не го видя баща ти!“. Един ден си мислих – много ли гаден човек съм, ако в главата ми е дошла мисълта баща си ли предпочитам или детето?

Детето влезе в болница. Деляхме стая с още две жени и техните деца. Дните се сливаха и единственото забавление бяха пъзелът и цигарите. Но аз не мога да пуша, детето не може да се движи със системи, не можем да отворим прозореца и получих още една атака от безсилие.

Сестрата ми даде нещо леко, сироп, успокоително. Нищо не ми помогна. При мен лекарствата не действаха. Това беше най-дългият период с атака, който продължи три дни, друг път атаките ме държаха в плен по час, час и тридесет минути. Не ми помага нищо, защото всичко идва от травмата, която няма махане, просто ще привикна да живея с нея.

Но как? Въздействието е вътрешно, а не външен натиск, който да блокирам. Трябва да съм адекватна, защото детето ще поиска нещо през нощта. След изписването на детето, майка ми влезе в болница! Човек, какво става, бе! Давай ми отнякъде сили, щото изчезвам, не усещам как става всичко.

Страх, изтощение, яд, страх, мор и студените ръце на атаката в гушата ми. Не исках срещи с хора, които не са в състояние да разберат проблема и да влязат в обувките ми. Това не го умее всеки. Такива срещи са безполезни и натоварват, защото пък не срещаш разбиране у тези хора. Смятат те за слаба или за лигла, или приемат паник атаката като нещо временно и несериозно, което е модерно да го казваш.

Взаимната работа на психолог, книги, мъжът ми, най-доверените ми хора, писането, характерът ми – ме изправиха обратно и върнаха. Не виждах смисъл в абсолютно нищо, камо ли да играя с детето и да бъда добра майка. Мърда, със сигурност, но майка, едва ли. Радвам се, че открих и подходящия за мен психолог, защото не всеки психолог може да се справи с това и да намери правилния път. На мен мъдростите и стерилните приказки не ми въздействат. Думи, облечени в миризмата на препарат. Стерилно и сухо.

Психологът няма отговори! Той може само да ти покаже нещо, върху което да работите успоредно заедно! Но посещенията при психолог не са срамна работа и затова следва да се говори и изхвърля навън. Не си луд, че прибягваш до такъв човек. Напротив – това означава осъзнаване от твоя старана, че е налице проблем и желание ти да се справиш с паник атаките. Означава отговорност, а не бездействие и само оплакване колко си зле!

Никой не може да ти реши проблемите. Формули няма! Учебници няма! Всеки намира неговото правило. Аз открих своето. Хайде, само още един малък напън и всичко приключва, казвам ти!

Сега пак може да ми случи такова нещо. Понякога идва в гръб. Напомня ми: „Тук съм“. Но вече контролът е у мен, защото знам, че всичко идва от главата ми!

И аз мога да се справям, вечно мой, научих се!