Преди години, когато бях на 16, пътувах през една лятна нощ към морето с влак, с моя брат. И в купето по някое време влезе една двойка – момче и момиче. Настаниха се при нас. И почти веднага след това момчето ни предупреди, че докато са там никой не бива да пуши в самото купе и трябва да е отворен прозореца, за да има чист въздух, защото приятелката му страда от астма. Каза набързо всичко това – ясно, категорично и дори някак развълнувано, а после кротко седна до нея и я прегърна. Отворихме прозореца. А аз се загледах навън и се престорих, че очите ми са се насълзили от вятъра…
Разбрах, че именно това е Любовта. Онази, от която всеки има нужда. Знаех, че не е в страстта, във високите токчета и гримовете на жените, нито в парите на мъжете, нито в игрите на онези, които се преструват на влюбени, за да бъдат с някого за малко… Знаех, че Любовта е именно това, което показа това момче – грижа, загриженост. И готовност, ако любимият човек (мъж, жена или дете) е застрашен от нещо, от някаква болка или проблем – без да се замислиш да застанеш между него и болката. Между него и проблема. Между него и света, ако трябва…
…И си мисля, като си спомням това – колко е нужно и колко е важно до всеки, който има нужда от подкрепа и има някаква рана, проблем или слабост от едно или друго естество – да има и един силен по дух човек, който да го обича и пази… Един, който да бди.
Иначе сме за никъде. Иначе е много трудно.
