– Какво искаш от мен?

– Нищо.

Първоначално не разбрах. И това неразбиране продължи дълго. Защото имах нужда от слепотата си, преди да се науча да виждам със сърцето си.

Първосигнално отхвърлих дълбоко в себе си простотата на отговора. Егото ми повдигна вежда: “ Нищо? Кой идва за Нищо? Намирисва ми на нагла лъжа. Никой не идва, ако не иска да вземе. „Но нямаше нищо лъжливо в твърдението.

Напук на него, поисках да раздавам. Всичко. Не на вересия. Не с лихва. Без залог. Грабех сама с пълни шепи от богатствата в недрата си и го обсипвах целия. За да си докажа пред себе си правотата. За да го улича в престъпление пред собствената му съвест. Защото никога не бях срещала някой, който не идва да взема, а пристига да дава.

В лудия свят, в който живеем, твърде малко са още по-лудите, които не очакват в замяна. Твърде малко въздух сме оставили за тях да дишат. Твърде малко надежда, за да се нахранят. Но тях ги има. Не се боят от липси. Защото имат любов в излишък. В досег с такива хора, човек се учи да се съблича по душа, показвайки я смело изпод шубите-подозрения. И започва да вярва отново в доброто с оная детска вяра, която е скрил в дълбините на душата си.

В досега с него се спомних. Освободих се смело от собствените си окови. Срутих стените. Излях се навън. Започнах отново да раздавам. Без да очаквам задна мисъл. Тя толкова изостана, че не можеше да ме настигне с моите бързи криле от желание да се споделям.

– Виждаш ли? Сама раздаваш. По своя воля. Даването е доброволен акт. Искането е грубо вмешателство. То отнема любовта от любовта и я осквернява като я превръща във вампиризъм.

– Затова нищо не поиска. За да дам, ако реша. Изрично сама съгласила се.

– Да. Абсолютно.

– Заслужаваш всичко.

– Само, ако ти прецениш.

– Преценявам.

 

Автор: Валентина Йоргова