Ние сме заедно, а цяла седмица се разминаваме. Не мога да те чуя на спокойствие след работа дори. Казваш ми, че няма значение колко време не се виждаме и чуваме, защото за теб съм си същият човек и чувствата не се променят лесно.Замислям се, че това са само няколко дни. Хората на война са били с години разделени и пак са се обичали. Чакали са да се върне този, който всички други знаят, че няма да го направи, но пазят явната истина в тайна, за да не превърнат болките в язви.
Не знам обаче дали съм Пенелопа и мога ли да чакам вечно, да отхвърлям намеци на всички нахални кандидати, да съм ти вярна на теб, когато обещах първо да съм вярна на себе си. Никога да не казвам „Не“, когато не съм напълно сигурна, че е истина. Знаеш ли какво се случи за тези пет дни.
Разбрах, че съмнението е висша форма на вярност. Жените понякога могат да чакат цял ден едно обаждане, за да не вдигнат. Друг път цяла вечност да мине, за да бъдат в ръцете, които ги правят истински.
Разбрах, че мразя квартала ти, който се пада най-далеч от моя. Не познавам и не понасям съседите ти, които те будят точно когато си заспал, защото после те слушам кисел в малкото време, когато изобщо мога да те чуя. Искам да прегръщам гласа ти с шепота си в слушалката, за да усетя, че съм близо до теб дори когато бягам в противоположна посока от мястото, където си.
Знаех, че тези дни няма как да си имаме наш следобед, наша вечер, наше време. Затова бях на толкова събития, преизпълних графика си със социални схеми, видях случайно всичките си бивши. Някои от тях се опитаха да ме докоснат пак отвътре и се превърнаха в Титаник.
Разбрах, че почти никой от всички, с които бях, не ме вижда, защото така избирам. Тази, която съм и ти показвам на теб. Свободна и слънчева, без дрехи-крепост и грим-зид. Не играя роли, просто чувствам къде коя да бъда напълно естествена, без напрежение.
Студено ми е, мрачно ми е и не понасям мрънкането ти. Това, че си вечно изморен, че нямаш време почти колкото мен. Осъзнавам, че липсата ти те превръща от лекарство в отрова. Хората не знаят кой спря топлото, а аз имам чувството, че с безсилието си в тазседмичната отдалеченост смразявам света.
Искам да спра движението на планетата, всичко да застине и да имам цялото време, защото съм влюбена точно сега, а това не е константа.
Накрая се оказва, че е едно и също.
Затова точно сега ми трябва да си сготвим любимото в семплата ми кухня, после, спомняйки си колко съм болнава, да ми обуеш чорапите. Нацупено да ми припомниш, че не се грижа за себе си, че се разболяваме от краката, когато са студени, а аз ехидно да те попитам: „Ти да не си ми баща?“, и да знам, че когато си тук, цялата съм топла. Размотаваш се наоколо и настояваш да гледаме филм, но накрая играеш постановки заедно с бенките по краката ми.
За тези пет дни разбрах, че е възможно да ги чувствам като вечност, в която е важно, че когато свърши и си вече тук, ще те прегръщам. Там, между ръцете ти деликатно ще обсебвам дишането ти. Всяка твоя глътка въздух ще рикошира в мен, все едно е моя. Ще се съюзявам с тъмнината, която уютно заспива в извивките на лицето ти, отпуснато на възглавницата до мен. Ще се сгуша завита в пулса ти и забравила всичко поне до понеделник, защото сега да съм вярна на теб означава да съм вярна на себе си.
Къде другаде на света да ми е мястото, ако не там, където се чувствам така? Затова идвай. Чаках прекалено дълго и цялото време на света няма да компенсира това, което вече е изгубено.
