Днес, докато моето момче ми поднасяше горещо ароматно кафе, ми зададе неочакван въпрос.

По принцип ме пита: „Как спа?“, „Какво ти се прави днес?“, „Искаш ли допълнително мляко за кафето?“, но този път беше различно.

Днес, докато отпивах от чашата си, чух думите: „Ще се омъжиш ли за мен?“

Но как така… изведнъж… докато си пием кафето… останах без думи.

Аз обичам безкрайно моето момче и знам, че то също много ме обича. Нашата любов е истинска, искрена, без лъжи, без маски. Минавали сме през много трудности, сблъсквали сме се с различията на характерите си, но никога не се отказахме от тази любов. Сигурна съм в едно – искам да прекарам живота си с този човек.

Но как така, докато си пием кафето, рано сутрин, едва отворила очи… как да очаквам точно този въпрос?

Когато той видя, че не мога да кажа ни една думичка, усмихна се, хвана ръката ми и ми прошепна:

„Не се стряскай, знам, че не си очаквала вместо да те питам дали искаш още една лъжичка захар, да чуеш това. Но много пъти си ме питала дали си най-хубавото нещо в живота ми, дали някой ден ще те направя своя жена. Ето сега съм готов. Точно сега, докато си пием кафето, докато си все още сънена, но толкова истинска, толкова хубава. Когато все още рутината на деня не ни е погълнала, докато не мислим за грижи и проблеми. Сега, когато се радваме на слънцето, на утрото и на това, че отново сме заедно, че се обичаме, че се имаме.

Искам да те направя моя жена сега. Но без подписи, без безкрайно много гости, без шум… Защото нужни сме само аз и ти, за да си дадем клетви, да се погледнем право в очите и отговорно и искрено да заявим: „Ще прекараме живота си заедно! И в добро, и в зло! До края!“

Знам, че не ти е нужен пръстен, нужно е обещание. Обещание на мъж, който държи на думите си! Който няма да ги изрече, докато не е напълно сигурен, че ще изпълни всичко обещано.

Един ден ще имаме и сватба, защото аз искам да те видя булка, искам да те видя щастлива! Но защо да чакаме повече да дойде този ден?

Затова, любов моя, искам точно сега да те попитам… Ще се омъжиш ли за мен? Ще прекараш ли живота си с мен? Ще бъдеш ли мое щастие, моя опора, моя приятелка, моя радост и болка, моето семейство?

Защото аз ще бъда и вместо пръстен, давам думата си – тя е много по-истинска и силна от всичко друго!“

Отново останах без думи… Никога не съм очаквала по-красиво предложение. Предложение не за брак, предложение за вечност, за любов дори след смъртта, за уважение и завинаги!

И аз казах „Да!“

И станах негова жена, но не просто съпруга, а нещо много повече – подкрепа, приятел, семейство!

И така, докато си пиехме кафето тази сутрин, ние се оженихме.

Не, всъщност не се оженихме – ние станахме едно!