От огледалото ме гледа жена. Красива жена. С несъвършено тяло, но все пак красива жена. Не знаех досега, не подозирах, че такава гледка съществува.

Толкова дълго време тя живее с мен, до мен, срещу мен…, вътре в мен. Навсякъде около мен. А изобщо не я забелязвах. До днес.

Снощи изплаках очите си. Ей така от нищото дойде бурята и продължи с часове.

Оставих ѝ се. Заради натрупаната физическа умора, но най вече заради другата умора, насъбрана от непрестанните опити да не бъда тази, която съм, защото не е прилично и защото не е комфортно за ближните. Калната вода ме повлече.

По принцип не мога да плувам, а да плувам срещу течението ми беше съвсем невъзможно. Камъни, клони, спомени, сънища, разпилени и забравени разни неща… Всичко срещу мен.

Отдавна така не ме е било страх. Изплаших се истински за себе си. Но сякаш точно страхът ме спаси. Оставих му се. И… не се удавих. Калта някак изчезна, водата се избистри, отдръпна се. Клоните, които ме влачеха, станаха добри ръце, а камъните – стълби за нагоре.

Оставих се и на тях. Позволих на ръцете да ме измъкнат от тинята, а на камъните да ми покажат посоката. И тръгнах. Този път с малко повече сигурност и с по-малко от илюзията, че – това е. Щом веднъж съм се измъкнала, втори път мътната вода няма да ме повлече.

Но после се сетих… не е случайно това, че когато принцът спасява принцесата и се жени за нея, приказката свършва. Точно след прословутите три дни, в които яли, пили и се веселили, приказката свършва. И никой не знае колко пъти след това принцът пак я спасява. Или пък тя него.

Тази жена в огледалото може пак да се спъне, да има моменти, в които не знае как да бъде себе си, да се чувства наранена и сама в света, да плаче. Но всичко си струва повече пред стогодишния сън.

Даже и да гази кал понякога. Водата се сменя, а щастливият край съществува. И след всеки такъв кръговрат жената в огледалото става още по-красива.

Автор: Сашка Александрова за myvelikoturnovo.com