Да, така е – винаги ще се намери някой друг и не, не става въпрос за това, което си мислите. Всъщност… точно за него говоря, но нямам това предвид. Оплетох ли ви?! Спокойно, ще трае само миг…

Наскоро минах край едно красиво място в родния ми град, от което се вижда почти целият център. Мястото не е нищо особено иначе – къщички от двете страни на малка уличка, завършваща със стъпала и един стар парапет. Тихо и спокойно, оттук рядко минават хора, освен живущите, а в действителност тази сляпа улица съкращава доста от пътя към центъра.

Преди време, достатъчно отдавна, че да не се сетя за това веднага, това беше едно от местата, на които ходех много често, търсейки усамотение и тишина. Минавайки сега от там видях една двойка момиче и момче, които се бяха облегнали на същия парапет, на който преди време аз се облягах, заели абсолютно същата поза като тази, която аз заемах и гледайки се също толкова влюбено, колкото аз някога гледах.

Стана ми хубаво. Да, зарадвах се, колкото и да е странно. В такива моменти човек очаква да го удари вълна носталгия, яд, съжаление или бяс, но аз не усетих нищо подобно. Усмихнах им се, погледнах към планините, които толкова пъти ми се искаше да снимам някак без да хващам тъпите жици, след това преместих поглед към онзи шишкав бежов котарак и след кратко продължих по пътя си.

Замислих се за всички онези „тайни места“, които някога съм имала с някого. Сетих се за едно малко дръвче в задния двор на основното училище – беше едно миниатюрно борче – половината свежо и зелено, другата половина – само по клони, без нито една игличка. Именно затова с най-добрата ми приятелка от онези години си го бяхме харесали. За нас то беше като олицетворение на доброто и злото. Никой нито го виждаше, нито ако пък го видеше, му обръщаше някакво внимание, но ние двенките бягахме до там всяко междучасие и си го бяхме превърнали в нещо като символ на приятелството ни.

Същото стана и с излезлите от пръстта корени на едно голямо дърво от другата страна на двора, по които сядахме, но за него мога да кажа, че почти всеки от това училище го е забелязал. Корените ги заровиха в пръст и направиха площадка, а точно на мястото на онова наше борче пък направиха външна класна стая. Сърцето ми се сви при мисълта, че са го изтръгнали, но когато се загледах, забелязах, че то беше точно на ръба на изчезването – до ъгъла на оградата.

Всяко едно изоставено специално място или ще бъде заличено или ще се превърне в нечие друго специално място, колкото и трудно да си го намерил и колкото и скришно да е било. И това му е хубавото… Подобни места са скъпи, но и тежки за носене. Понякога е много по-лесно просто да ги помним и да хвърляме по един поглед колко са се изменили, но не и да ги посещаваме както преди.

Човек много по би се зарадвал, ако случайно попадне обратно там някак чрез паметта на мускулите си, в момент, в който съзнанието се е отвяло на някъде, отколкото умишлено да отива на това място и да остави всички онези емоции да го връхлетят отново.

Май същото е и със спомените, не мислите ли…?! Пази ги, разлиствай онази оръфана книжка с емоции от време на време, но недей да я похабяваш, прегъвайки листите всеки ден със солени сълзи и носталгия.

Затова и аз предпочитам да предам онзи ръждив парапет на някоя друга двойка, която да се чуди колко метра е висока стената; дарявам и сладкото дръвче на някои други две момичета – едното пепеливорусо, а другото – тъмнокосо, които да оставят цветя в основите му.

Нека им се радват. Нека ги обичат. Нека градят спомени от детството си и от първата си любов. Така тези места ще живеят в душите на още някого и ще са скъпи и ценни дори и когато мен ме няма…

Повече от Преслава може да прочетете в preslavapetrova.com.