Години наред складирах продрани от болката чувства и пълнех душата си като уличен контейнер с обидите на другите. Мълчах си и търпях, защото така изисква неписаният обществен етикет. Винаги е по-добре да си вежлив и да си в добри отношения с всички, не да се разделяш…

Моята чаша обаче преля. Всеки, който влизаше в живота ми, си правеше каквото иска и когато поиска. Моето мнение беше изпаднало в летаргия. Виждах лъжите на „приятелите”, но в името на доброто си мълчах. Не исках да ги наранявам. Докато в един миг бълвоча в душата ми преля и като буйна река помете и последния страх. Виждах как от живота ми е необходимо да си тръгнат доста хора. Те вече не ми бяха потребни. С добро или лошо, ми бяха преподали уроците, от които се нуждаех.

Но сега… беше време да си тръгнат. Осъзнах колко ценна е всяка минута от живота ми, та да я подарявам на този и онзи. Не! Времето е единствената стока, която не може да се възвърне или утрои. Пари можеш да имаш, хора също, но времето никога не се връща. То ти обръща неумолимо глава и продължава напред.

Хванах здраво метлата и започнах да чистя себе си и живота си от всичко непотребно. Та аз бях вече друг човек! Нямаше го онова боязливо момиченце, което се плашеше от сянката си и заспиваше с мнението на другите. Станах жена и трябваше да го осъзная.

Почистването на живота ми не беше никак лесна задача. Продължава дори и сега. Но което е по-важното – чувствам себе си жива. Като че ли всички тия ненужни хора бяха източвали енергията и живителната ми сила, крали мечтите ми, докато ме убеждаваха, че не съм на правия път.

Извадих невидимата ножица и скъсах всички нишки. Време беше всеки да черпи от собствените си сили, не да краде от чуждите.

Не се скарах с никого, но показах на тези, които прецених, че ще си тръгнат, че място в живота ми повече нямат. Изтрих профили, пратих последни мейли за довиждане (само на малцината, които уважавах от сърце) и вече отстоявам мнението си – тихо и неотстъпчиво.

Вече няма хора, които разполагат с времето и енергията ми. Защото аз и само аз живея моя живот. Чистката продължи с клеясалите чекмеджета, пълни със страх в ума ми. Спуках страховете си като сватбени балони и видях, че не боли. Дори това да означава да се изправиш пред огромните чудовища от детските си години. Не боли и загубата на пари, на дрехи, на хора.

Най-боли ако загубиш себе си. А аз намерих себе си. Вече съм себе си и не живея под нечия сянка. Дали съм добре възприета? О, не, не съм. Питат ме какво се е случило с мен и кой ми е промил мозъка. Гледат ме странно, но аз съм щастлива. Поех руля на живота си и сега аз и само аз определям посоката, в която да вървя. Да, отговорността е голяма, но така ми е добре. Вече няма интриги, караници, безсънни нощи и обиди, които засядат в улеите на душата ми.

Тази страница е затворена единствено и само благодарение на собствената ми воля да се променя. Най-хубавото е, че вътрешно благодарих на всички, които някога са били част от житейския ми път. Независимо, че някои вършиха лоши дела, аз ги благослових. Без падения човек никога няма да намери себе си.

Най-големият подвиг, който извърших – намерих себе си. И вече съм цяла. Чертая картата на живота си смело и не приемам ничия болка и обида. Дори не мога и да мразя. Защото видях и прозрях колко нещастни са тези, които са крали от времето ми.Знаете ли кога човек започва да чисти живота си? Само когато се самоосъзнае и порасне. Децата се нуждаят всяка година от нови дрехи и обувки, защото растат бързо. Аз пораснах отвътре. Затова смених старите рокли с нови и се престраших да изхвърля добре пазените обувки на болезнена обич на боклука. Те вече не ми бяха удобни.

Наметнах пелерина от мечти и храброст. Вече живея на чисто!

Автор: Elen Dejavu / elendejavu.blogspot