Наскоро имах разговор с моя близка приятелка. Не знам дали да го нарека разговор или просто се опитахме терапевтично да намерим най-доброто решение, за да спре да плаче и да се успокои, тъй като и двете й прекрасни деца станаха свидетели на ситуацията.

Отивах да я посрещна, беше излезнала с децата си… Тъкмо стигнах до тях и тя ми направи жест, че говори по телефона. Силно казано е, че говореше – караше се със съпруга си. Ще ви дам леки щрихи от случката, която за пореден път доказа тезата ми по отношение на поведението на някои представители на силния пол.

Не знам дали да ги нарека мъже, тъй като за мен думата мъж, освен олицетворение на човек с мъжки полови белези и отнасящ се към мъжкото родово начало, е олицетворение на отговорност, самоотверженост, сила и още куп думи, които мисля всички знаем какво означават, каква функция имат и какво носят като послание и предназначение. Е, надявам се повечето от нас…

Малко след като се срещнахме, тръгнахме към дома на приятелката ми, тъй като малките сладури бяха болни, а тя бе излязла само да изпрати роднини. Станах свидетел и чух целия разговор. Усещах как кръвта изпълва главата ми от ярост…

Съпричастен съм, тъй като я познавам още от годините, в които ни бършеха сополите и играехме на криеница в моя квартал, в който живееше и тя. Този квартал още ми навява спомени за онези времена, в които нашите родители ни учеха на ценности, които сега някак си се размиват някъде там отвъд чалгата, меркантилната пошлост и това кой ще има повече от другия, кой ще се покаже по-велик, по-имащ и „по“, и „по“… за жалост. Кому е нужна тази надпревара?

Не мога да не изкажа позицията си и това, което наблюдавам в днешните „мъже“ като поведение или начини да покажат колко слаби са всъщност.

Историята се развива заради това, че те се преместват да живеят на квартира, а в малкия град и с малките заплати е трудно. Допреди месеци те живеят при родителите на съпруга, от самото начало на брака им, но нещата там никак не са цветущи. Доста позната картинка и сюжет от българския ни бит – започват кавги, обвинения от страна на съпруга, че тя го е принудила да се изнесат и го изнудила едва ли не за това.

Толкова много ли иска една жена – да живее заедно със своите деца и съпруг и да се отдели от старите разбирания на свекъра и свекървата… Това мисля е нормалното младо семейство, което заслужава спокойствието, което може да има извън оковите на старите порядки и разбирания и това постоянно да си нащрек какво ще направиш или кое Его ще нараниш, ако не направиш супата по онзи начин или не изчистиш както се очаква от свекървата…

Момчета, да запитам – докога ще сме зависими от мама и тате? Докато станем на 50? Ами когато те си „заминат“?

Кога ще се научим, че думата отговорност има значение, а не е просто дума, от която настръхваме и бягаме с 300, когато ни се наложи да изпълним нейната функция в живота ни и в този на семейството ни, което вече имаме? Разбира се, че е най-лесно да кажем, че се разделяме. Да оставим жена си, да хванем отново ергенския живот и да отворим една нова страница, все едно нищо не е било.

Да, ама не!

Кой ще поеме тази отговорност? Тя обича този „мъж“ и прави всичко, за да задържи „здраво“ това семейство. Само и единствено тя ли има силата и топките да го направи? Чакай забравих: тя дори няма тези органи, но явно умело се опитват да й пораснат, тъй като се е нагърбила с отговорността не само за децата, не само за дома, а и за това да спаси връзката и семесйтвото си.

Момчета, хайде да се вземем в ръце и да хванем тези наши две атрибутчета, които така гордо размятаме понякога в знак на нашето мъжество и да изпълним думите „мъж“ и „отговорност“ със стойност и функция. Защото тя няма да издържи още дълго и ще се „самокастрира“, защото топките не са нейни, не са й нужни и няма да има силата да ги носи и да се нагърбва с цялата тази отговорност.

Мисля, че ще се съгласите със мен, момчета. Време е да започнем! Време е да хванем тези топки и да ги използваме по предназначение! Време е да се превърнем от момчетата, които сме били, в мъже, които поемат отговорност за действията си и последствията от тях.

В случая – деца, семейство, съпруга, която след почти 10 години брак, със сълзи на очите каза: „Разбираш ли, аз още го обичам и искам семейството ми да е цяло…“. Радвам се, че й помогнах и днес тя ми сподели: „Направи ми закуска тази сутрин, благодаря ти“.

А ти от кои мъже искаш да бъдеш, приятелю? Докога ще бягаш от тази така страшна отговорност?

Текст:http://www.highviewart.com/Калоян Божанов