Първата любов е като едра шарка – оставя следи завинаги
Исабел Алиенде
от „Дъщеря на съдбата“*, ИК „Колибри“
За първата любов няма възраст. Може да се случи в който и да е момент от живота ни и предполагам, че винаги ще бъде толкова силна, колкото любовта на Ромео и Жулиета – легендарните влюбени, които цели петстотин години служат като еталон за пламенна страст. При младежката любов обаче се забелязва известна лудост, каквато не се среща по-късно, тя е изключителна, сляпа, трагична, влакче на ужасите от емоции, които се вместват в диапазона между безпаметната екзалтираност и най-дълбокото униние. Сътворената от Шекспир двойка е много млада. Макар че не става съвсем ясно в пиесата, общоприетото мнение е, че тя е била на тринайсет години, а той на петнайсет. Това би могло да обясни приповдигнатия език, с който двамата се описват взаимно, и защо толкова припряно се самоубиват. Ако бяха по-възрастни, вероятно щяха да бъдат по-свенливи при употребата на метафори и по-силно привързани към живота. На тази възраст обаче те са били буквално задушени от бурята на хормоните си и никак не им е била развита онази част от мозъка, която преценява рисковете и последствията от всяко действие. Разбирам това умопобъркване в юношеските години, защото самата аз го преживях. Първата любов се стовари върху мен като удар с тояга в Ливан. Аз бях точно на възрастта на Жулиета, тринайсетгодишна, и също като нея бих се самоубила като едното нищо, но щеше да ми се наложи да свърша тая работа сама, тъй като моят Ромео не намери за добре да сподели огъня, на който се пържех аз. Предметът на настойчивите ми копнежи беше един млад английски военен, изпратен на работа в Кипър, който пристигна в Бейрут в едноседмичен отпуск. Той премина като комета и озари еднообразния ми живот с блясъка на униформата си, с цигарите си и с британския си акцент. Едва забеляза съществуването ми и това наистина беше достоен за съжаление факт, но с присъщото ми твърдоглавие – наследство, завещано ми от предците ми баски, се насилих да съзра положителни знаци там, където ги нямаше.
Трохите внимание, с които ме удостои този военен, стигнаха, за да подхранват моите любовни и еротични фантазии някоя и друга година. Мерих всичките си по-сетнешни влюбвания с аршина на онова първо влюбване и макар да съм обичала много, никога повече не съм била склонна да се лиша от живот заради мъж, който не ми обръща внимание, както тогава.
* със съкращения
Тръгна с по-голям от мен
Вихрен Георгиев, фотограф, автор на People of Sofia
Доста се чудех за коя Първа любов да пиша – дали за любовта ми към салфетките, които колекционирах, и специално към една, която изчезна и много страдах след това, или за любовта ми към една дънкова раница, която си уших и носих, докато не стана на парцал, или към книгите, които четях денонощно, или към фантазирането, което ме спаси от трудното ми детство. Но ще се придържам към очакваното, когато чуем Първата любов. Беше сестра на съученик. Най-красивото момиче за мен. Виждах я рядко. Постоянно кроях планове как да я видя, да я докосна, да я целуна, да й кажа колко я обичам и да й подаря себе си. Спомням си, че гледах много кървав филм и исках да я заведа и нея – фантазирах как на най-страшните сцени извръща глава върху рамото ми, а аз я гушвам успокоително. Заведох я на филма и бях най-щастливият човек, гледал такава касапница. Но като по учебник тя тръгна с по-голям от мен. Много страдах, ревах. Не знам дали е било истинска любов, може би беше някакво желание за допир, повече на физическа основа, отколкото заради това, което е като човек. Замислих се и върху клишета като „Първата любов ръжда не хваща“. Не мисля. По-скоро, когато изплува споменът за нея, е за да не забравяме, че можем да обичаме. Че в нас живеят бури и урагани от емоции и чувственост, от желание за близост, неумиращ стремеж да споделяме дните си с някой друг.
Никога не се срещнахме отново
Людмила Филипова, писател
Първата любов се помни сякаш е била вчера. При мен долетя вечерта на 31 декември, на прага на новата 1989 г. Без да усетя, от дете се бях превърнала в момиче. Бях на Велинград в една почивна станция с родителите си. С група приятели се забавлявахме по детско-тийнейджърски, скрити от възрастните. В един момент заиграхме на шише. Случи се така, че и аз трябваше да целуна едно момче. Първата ми целувка. Но не беше просто целувка, а особена… истинска. Помня, че в онзи миг всичко в мен се преобърна. Почувствах се по най-странния начин. Промени се изцяло и начинът, по който мислех за това момче. Докато вечерях с родителите си, изпитвах непознато силно вълнение и нямах търпение да го видя отново. Танцувахме заедно, а на сутринта всеки със семейството си пое към София. Една година броях месеците да го срещна пак идната зима в същата почивна станция – беше семейна традиция. Така дойде и 10 ноември – първата ми мисъл в онази нощ бе, че повече няма да се върна в онази почивна станция и няма да видя момчето. Никога не се срещнахме отново. Но историята вдъхнови срещата и влюбването на главните герои в първия ми роман „Анатомия на илюзиите“.
Завари ме в гимназията
Криско, музикант
Разбираш, че е било любов, след като приключи. Защото докато си влюбен, си малко замъглен. Това е единственото чувство, което може да бъде по-силно от самия теб. Човек може да се влюбва безброй пъти, практически по-често в неправилни хора… Затова се разделяме с тях и търсим следващата любов, като се надяваме да е последната. Звучи приказно да се ожениш за първата си любов, но аз съм на мнение, че трябва да имаш поне няколко връзки, за да обогатиш и уравновесиш емоционалния си статус и да го предадеш нататък.
Моята първа любов се появи, когато бях на 17, и продължи малко повече от две години. Завари ме, докато бях ученик в гимназията. През летата тя ходеше да работи на морето – и аз… заради нея. След като завърших, се преместих в София и така лека-полека пътищата ни се разделиха. Останахме приятели, но не като клиширана фраза, която си казваш, когато се разделяш с някого и повече не се интересувате, а наистина. Чуваме се и до ден-днешен и сме истински приятели. Любовта е толкова силно чувство, че ако не е споделена, може да погуби човек. Затова се влюбвайте от сърце, но не забравяйте, че мозъкът е много важен орган в тялото ви.
Не правихме секс една година
Васил Панайотов, писател
Когато й казах, че съм влюбен, тя отвърна, че това не е любов, а прищявка и скоро ще ми се отще. Нямах никакъв опит с любовта, но притежавах приличен опит в секса и усещах, че ако сексът е само щение, любовта е единствено възхищение. И аз не бъркам едното с другото. Бил съм влюбен само веднъж, в бъдещата ми тогава, бивша сега жена, и когато това стана, нямаше много общо със секса. Всъщност нямаше нищо общо въобще. Двамата не правихме секс една година. Започнахме с чиста платонична любов. Сексът се появи впоследствие, като логичен, но неочакван бонус. Появи ли се сексът, любовта се променя. Не става по-лоша или по-добра, става по-плътска, а в една утопия това ще я развали. Твърде много наслада има в плътта, твърде много неутолено желание, а така лесно може да се сбърка любов с лукративност*. Колкото по-малко плътска полза имаш от някого, толкова повече романтичен идеал има в теб. Естествено, това не може да продължи дълго, романтичност не значи античност, но макар и за първи етап на любовта да се смята плътта, в приказките поне има един етап преди нея, от който зависи дали за тази любов ще се пише, или просто ще се приказва.
