Две очи срещат моите. Шепот, глас… Губя ума си. Разсъдъкът спира своята работа. Само една мисъл остава заключена в съзнанието: „Той е”. И… И какво сега?
Миг, два, три… Навярно времето е спряло. Земята е спряла. Аз стоя неподвижно. Сякаш треперя. Как… Как така? Какво се случва? Само ако знаех.
Сега накъде? Какво да правя? Какво да кажа? Речниковият ми запас навярно е потънал чак до дълбините на Марианската падина. Името надали ще успея да си кажа без да се запъна. Ами сега?…
Тези очи. Те са виновни. Взирам се в тях. Долавям усмивка. Или насмешка. Смее ли ми се? Защо ли? Как защо? Защото стоя като пълна тъпачка и дума не обелвам. Ето сега ще го заговоря. Ето сега! Мога да започна със „Здрасти” или „Хей, ти не си ли…?” Спирам се, толкова е изтъркано. Сещам се. Ще покажа колко съм начетена: „Знаеш ли, че днес е Световния ден на съня /14 март/?” Е-е-е, не. И какво от това? И аз го чух съвсем случайно по радиото сутринта.
Не мога. Не мога повече. Затварям очи, примигвам на бързо и тръгвам. По-добре да си ида, без да се излагам допълнително. Поне ще запазя част от достойнството си.
Речено-сторено.
Врътвам се на тънките токчета. Придържам си чантата и вървя. Вървя напред. Незнам къде отивам. Важното е да се отдръпна. Да бъда достатъчно далеч от тези дълбоки очи. Очи, в които можех да видя толкова много.
Вече ме беше хванал здраво през кръста. Да, имаше нужда. Иначе сто на сто щях вече да съм припаднала някъде там долу в краката му и щях да се чудя защо ли земята не се отвори точно в този момент, че да ме погълне и да се свърши най-после.
Но… той ме държеше. Отмести онзи непокорен кичур, който все не успявам да фиксирам добре и положи топлата си длан на бузата ми. И да! Погледът ми се премрежи. Искаше ми се сега да ме вземе на ръце. Да ме завърти, та чак свят да ми се завие. Да забравя за всички около нас. Уви!
– Ела с мен – нашепна толкова близо до мен. Усетих дъха му. Тютюн, мента, шоколад. Ще го запомня, зная.
Не отговорих. Не можех. Бях толкова не себе си, не в себе си. Чувствах се размекната – топка сладолед в топъл пролетен ден. Въздъхнах. Вървяхме.
Той бе бърз. Продължаваше да ме държи свойски и здраво през кръста. Следвах го. В съзнанието си чувах само звука от срещата между моите токчета и нагорещения асфалт. Ами, да! Аз реагирах на неговия допир, точно както асфалтова настилка на нежното докосване от тънките връхчета на новите ми обувки. Ами, да! Бях готова. Поддадох се на дързостта, подправена с мъжка сила и романтична нежност. А той ли? Той го е разбрал, уверена съм.
Наближавахме новия клуб. Влязохме също толкова бързо, колкото се и движехме по улиците. Не се спряхме. Не се представихме. Не ни и попитаха.
Вече бяхме в притъмнена стая. Трудно го виждах, но чувах добре какво ми говори. Само слушах. Бях като гъба, която попива думите му. Очите ми свикнаха с оскъдната светлина и виждах искреност в погледа му. Отново епизода от по-рано. Съзнанието ми прожектираше филм, нашият филм. Виждах себе си и него. Виждах искрата на привличането. Усещах допира му. И да, той вече ме бе придърпал по-близо.
Тютюн, мента, шоколад… Лайм и ванилия… Потръпнах. Всички наши вкусове се сляха в един. Най-после! Отпуснах се. Отдадох се!
Автор: Е. М. Христова
Припомнете си още от Из Edna@:
