Винаги ми е било интересно да слушам как баба и дядо разказват за старите времена. Чудите се защо ли? Защото всичко било истинско – от любовта до боба.
Именно така започва и тяхната история – дядо харесал баба от пръв поглед, а тя го спечелила, като му сготвила боб. И, не, баба не можела да готви, можела само боб да прави… но пък слагала правилните подправки. И за боба, и за сърцето. Хората неслучайно са казали: „Любовта на мъжа минава през стомаха”.
Запознали се някъде през далечната 1969-та. Видели се за първи път в тогавашния завод „Електроника” – баба била част от женската бригада, а дядо – от мъжката. Влюбили се от пръв поглед. А първата среща била в резултат на спечелен от баба бас (залогът бил вечеря в известния тогава ресторант „Берлин”, а облогът – дължината на полата на актрисата във френския филм „Търсете идола”).
Забравих да спомена, че баба и дядо всъщност били коренно различни по начина си на живот. Дядо бил „гъзарчето от жълтите павета”, имал запазено място в най-известните ресторанти и барове, пътувал навсякъде. Майка му била авторитарна; представителка на хайлайфа от онези времена. Завършила Американския колеж в град Ловеч и станала една от наистина малкото завършили химички в България. Отговаряла за всички каменовъглени мини, била с ранк на министър, имала кола с шофьор и мотор с кош, а всичките й рокли били поръчкови от Виена. С две думи – била от най-горната социална прослойка на обществото. Нещото, което я отличавало, било доброто й сърце – за малко не я вкарват в затвора, когато замества за седмица министър по длъжност и без негово позволение отпуска въглища за една детска градина (имало е дефицит на въглищата, системата е била строга, зимата – безпощадна).
А относно дядо – раснал е в изискана среда, сред отбрани хора. Но нещо в душата му винаги липсвало. Имал повече, отколкото някога е искал – пример за това са саламът и маслото, които той заменял със съседските хлапета за филии с мас и шарена сол (тогава все още имало купонна система). Зимата обичал да си хапва домашна сланина, опечена на печката, а пък лятото по цял ден се возил с камионите, транспортиращи въглища от Перник към София и обратно.
Нещото, което винаги липсвало в душата му, била баба ми. А тя на свой ред живеела в малко селце, близо до столицата. Израснала в патриархално семейство, тя знаела цената на всяко едно нещо в живота и колко труд се изисква, за да го постигнеш.
Интересно ви е какво се случва при сливането на тези два коренно различни свята? Случва се една магия. Магията, която кара градското момче да си събере куфарчето и да отиде на село. Да, в действителност дядо е отишъл там само с един малък куфар в едната ръка и един голям плюшен мечок, който баба му подарила за рождения ден, в другата. Отказал се от своя тогавашен мечтан от всеки живот, защото не искал някой да му „открадне” залюбеното момиче.
Тук вече идва моята любима част, която е и най-забавната. Може да ви се стори като пълна измислица, но повярвайте ми, съвсем истинска е. По-истинска дори от готварските умения на баба. При сблъсъка град-село, дядо доброволно заменя колата с шофьор за каруца с магаре; банята с вана и топла вода за външна тоалетна и маркуч на двора; пухкавата булонка с чисто бяла козина за кравата, която винаги го гледала като влезе в „клозета”; просторния апартамент в идеалния център за малката стаичка, побираща само едно легло и малък гардероб.
Баба и дядо са женени от почти 47 години, а любовта им става все по-силна, неподвластна на времето. Всяка сутрин баба глади дрехите на дядо, а той в замяна я кара до работата й. Неразделни са. Когато ги попитам каква е тяхната тайна, дядо леко шеговито казва: „Излъга ме с боба. Който като се е женил е гледал, после цял живот спи”, а баба допълва: „Аз каквото съм си търсила съм си го намерила!”
Текст Мина Георгиева
