Имам една любима двойка от фантастичната литература. Тя е от поредицата „Светът на диска” на Тери Пратчет. Там образът на Лейди Сибил Рамкин е на жена, преминала първата младост, която обаче не се вмества в етикета за съкрушената от живота „стара мома”. Жена с авторитет, лични интереси, обществена позиция и собствен жар в темперамента си, тя успява с появата си да измъкне сър Самюъл Ваймс от един самотен, пропадащ и нещастен живот; да го дари със семейство и дом и да го накара да обича съществуването си. Прави го с финес. С любов. С привързаност. С посланието, че понякога трябва да се откажем от образите, които битуват само в съзнанието ни – стереотипи, негативизъм и отчаяние, за да открием собственото си щастие.
Може би се чудите защо ви разказвам всичко това? Защото напоследък една мисъл се върти в ума ми. Мисълта, че „любовта на добра жена може да спаси всеки мъж”. Не помня вече чия е. Може би е на Пратчет, защото точно с образите на Ваймс и Рамкин я свързвам.
Така е. Безспорно вярвам в това. Любовта на добър човек може да спаси всекиго. Да го измъкне от бездната, да му даде криле, да направи душата му лека и в същото време да му вдъхне сила – да понесе цялата тежест на ежедневието.
XXI век страда от излишък на агресия, депресии, емоционално осакатени хора. Ако имаме шанса да направим света около нас с една степен по-добър, е редно да не се колебаем.
Но и обратното също е валидно, защо да не е? Защото любовта е капан. Има потенциала да бъде такава, когато не е съчетана с искреност. Случва се, доста често при това, в съвремието ни. Пропадаш в мрежите на някого, който не е наясно сам със себе си и с чувствата си. И докато заедно се опитвате да излезете от тази бъркотия, наричайки това „връзка”, нагазвате все по-дълбоко в блатото на невъзможността да се радвате на онова, което е пред вас.
Затъваш. Претопяваш се в енергията на някой друг и сам не си даваш сметка, че се превръщаш в различен човек, в непознат, в сянка на самия себе си. Дали си струва? Не знаеш. Не го усещаш сам и не си задаваш въпроси. Виждат го хората около теб. Онези, които те обичат. Ти се сърдиш, когато се опитат да ти покажат, че си тръгнал по грешен път… Вярваш, че не те разбират. Не слушаш. Дълбаеш. И когато накрая толкова се умориш – да се състезаваш с образа, който ти е наложен или който си решил, че трябва да бъдеш, за да отговориш на нечии очаквания, истината се стоварва върху теб с цялата си тежест: изгубил си седмици, месеци, години…
А старата ни и мъдра душа, пропътувала цялото време с нас, събрала в себе си всичките ни страхове и мечти, сънища и колебания, има отговорите и на въпросите, които ни е страх да зададем на глас.
Но да се дават съвети в любовта е… глупаво. И грешно. Да се обобщава – също. Пък и твърде често се вкопчваме в идеята, че рационално можем да обясним всичко, дори чувствата. Че разумът е привилегирован пред емоциите и може да му се има повече доверие. Забравяме, че умът, житейското ни познание, се простира до рамките на собствения ни опит и се ограничава с него, особено ако не се учим от грешките на другите. А старата ни и мъдра душа, пропътувала цялото време с нас, събрала в себе си всичките ни страхове и мечти, сънища и колебания, има отговорите и на въпросите, които ни е страх да зададем на глас. Само трябва да слушаме… Притихнали. И внимателно.
И при все че любовта е ирационална, опитвайте се да обичате повече добри хора. Не заради тях. Заради себе си.
Дайте си шанса да откриете уют, спокойствие и топлина.
Да откриете някого, който ви кара да излезете извън рамката и да погледнете към света с любопитство, ентусиазъм и интерес.
Някой, който вярва във вас.
За когото не сте компромис.
Не сте духовна патерица, която обира негатива и неудовлетворението на собственото му съществуване.
Някой, заради когото няма да ви се налага да пренаписвате списъка си с приоритети и да се лишавате от всичко, което обичате, което ви прави автентични. Заради когото няма да се прибирате изтощени и вечер, когато загасите нощната лампа и останете сами в тъмното, да се питате какво се е случило с вас и така ли е нормално да се чувствате?
И по-важното. Показвайте най-доброто от себе си. И помагайте на другите да разкрият най-доброто у тях. XXI век страда от излишък на агресия, депресии, емоционално осакатени хора. Ако имаме шанса да направим света около нас с една степен по-добър, е редно да не се колебаем и да го направим. Първата стъпка е с любов. Винаги е с любов…
Яница е приключенец по дух и разказвач на истории по природа. Според част от приятелите си в предишен живот е била или викингска принцеса, или средновековна магьосница, тъй като автентичната ѝ червена коса днес я издава и се превръща в най-отличителния белег, по който я разпознават по улиците на града. Израснала е в сърцето на Стара планина, но твърдото убеждение, че само мечтите имат силата да чертаят пътищата на съдбата ти, я отвеждат на интересни места – последното от тях се превръща в неин дом и я провокира да завърши „Творческо писане”. Чувства се постоянно влюбена и омагьосана – от театъра, от добрата литература, от нови дестинации, от красиви места, от Витоша, от срещи с интересни хора… Иска й се някой ден историите, които пише, да обикалят света, а тя… просто да ги последва. Повече от нея прочетете тук: http://artyaniart.blogspot.bg/
Текст:http://www.momichetataotgrada.com
