Чували сте онази история с Маргарет Тачър, която наела вокален педагог, за да я научи как да понижи блендата на гласа си, за да накара другите да я чуват. Това я „снижило” до баритоновото боботене на мъжете в партията й и я извисило в политическата й кариера.
Въпросът, който остава във въздуха обаче, въпреки завидната хроника на легендарната британка, е защо трябва да се нагаждаме на всяка цена към мъжете.
Да, знам, че живеем в мъжки свят. Да, знам, че повечето шефове ходят само и единствено с панталони в офиса, но нужно ли е да кастрираме функциите и силата на женствеността си, та да се наложим на работното си място? Не е ли по-добре най-накрая да припознаем факта, че ние, жените, имаме по-различни карти в ръкавите си от мъжете, стане ли дума за работата. И да го използваме като коз, а не като слабост.
Няма нужда да сме равни на мъжете. Защото равенството може да бъде валидно само ако мъжете изпълняват своята роля – да се държат мъжки.
Отдавна е демоде да ходим в костюми на райета и провиснали папийонки, та подчинените да ни приемат по-шефската. Няма нужда на всяка цена да разбираме от футбол или да играем голф, та да може да сме по-успешни в мъжкия бизнес. Крайно време е да извадим на показ своите „недостатъци” и да покажем женския начин в лидерството.
Ние сме по-добри слушатели.
Привърженици сме по-скоро на сътрудничество между колегите и не нахъсваме хищническото съперничество в офиса.
Поощряваме подчинените, вместо да доминираме над тях.
В контраст с традиционните корпоративни лидери в панталони, които използват закостенялата схема на вертикално възлагане на задачи, ние, жените, боравим по-умело с делегирането на права.
Предпочитаме да помогнем за индивидуалното развитие, вместо да изискваме на всяка цена подчинение в йерархичната структура.
Няма нужда да сме равни на мъжете. Защото равенството може да бъде валидно само ако мъжете изпълняват своята роля – да се държат мъжки.
Да не се страхуват от него, защото напоследък ми се струва, че „равенство” започва да се превръща в мръсна и неудобна дума. Равенството във възможностите е важно, защото всеки има своя си талант.
Нека не позволяваме да бъдем натиквани в кьошето само защото носим рокли в служебното си пространство. Може би е време да започнем по-значимо да се подкрепяме една друга. Да окуражаваме жените да демонстрират и показват своя успех.
Мъжете си имат техните си общества, частните си ексклузивни клубове, имат своите герои, имат своите шампиони. Ако искаме равенство, то тогава и ние, жените, трябва да имаме същата мисия. Когато постигнем нещо, да предадем успеха нататък, помагайки на някой друг. Но да го правим по женствен начин. Няма нужда да се правим на по-големи мъже от мъжете, макар че понякога това изобщо не е трудно.
Здравейте, аз съм Кексо. Познавам се чудесно и заради това няма да ви занимавам протяжно със себе си. Споделям под сурдинка, че обичам безстрашно. Ненавиждам до крайност наглите хора и съм влюбена в котките. Падам си по млади мъже, даже един от тях ми е съпруг. И твърдо вярвам, че докато ти не се откажеш, съдбата няма шанс. Сбъдвайте се!
Повече от Кексо можете да откриете в блоговете Мястото на Кексо и Двата пора
http://www.momichetataotgrada.com
