Чудя се дали се чувстваш като мен – изгубен, тъжен и обречен. Аз ли съм последното нещо, за което мислиш преди да заспиш, или аз съм тази, която идва при теб само в сънищата ти? Какво пробягва през съзнанието ти сутрин, секунди преди да отвориш очи и да се впуснеш в живота, изтласквайки ме от мислите си?

Може би трябва да спра да се надявам, че един ден ще се върнеш. Може би трябва да се събудя и да осъзная, че това няма да се случи. Знам, че никога няма да влезеш с цветя и да се извиниш за всичко. Никога няма да ми напишеш „беше права“. Никога повече няма да бъдеш мой и това е нещо, което все още трябва да науча как да живея.

Но самотата ми има твоите очи, дори ухае на теб. Сякаш гледа право в душата ми, разкривайки и най-малките тайни, пазени близо до сърцето. В малките часове на нощта прегръщам мрака, защото не знам как да живея по друг начин. Тишината, надвиснала в стаята ми, звучи точно като теб – категорична и жестока.

Може би бях прекалено честна за теб, а може и всичко между нас да е било плод на илюзиите ми за любов. Нима има значение, когато ти продължи напред, а аз останах да се взирам в самотата, която има твоите очи…