Стари приятелю,

Добра среща, стари приятелю. Защо ни беше тази среща? Среща, с която нахлуха толкова много спомени. Спомени за онези твои ръце. Топлите. Стапящите. Ръцете, в които завинаги оставих частичка от себе си. От миналото, настоящето и бъдещето си.

Ръцете, в които всичко беше толкова просто. И толкова на въпреки. Въпреки… Всичко с теб беше на въпреки. Дори и съгласието.

Стари приятелю… ръцете ти… ръцете ти превръщаха света ми в кълбо вълнения. Разместваха основите му и ги преподреждаха по нов, твърде свойствен начин.

Стари приятелю… забравихме ли се с теб? Толкова дълго бягах от теб и ръцете ти. Ръцете, в които се чувствах толкова цяла. Толколва завършена. Там, където всичко беше толкова правилно… независимо нашето голямо въпреки.

Ръцете, в които толкова много се разбивах. Ръцете, които ме запознаха с първите сълзи, увиващи се около душата и оставащи завинаги в нея. Ръцете, от които така безуспешно се опитвах да се спася. За да запазя себе си. За да запазя гордостта си.

Стари приятелю… забравихме ли се с теб? Затрита ли е нашата история? Вървим нататък. Вървим напред. И сме щатливи. Нали? Вече не помним. Не ни остана нищо друго, освен едно незапомнено минало.

Стари приятелю… забравихме се с теб. Само да не бяха тези твои категорични и топли ръце. Проклети ръце. Още тогава знаех. Още тогава разбирах и предусещах… че тези ръце… ще превърнат сърцето ми в огън, който ще гори само с теб и ще тлее с всички останали.

Но няма нищо. Важното е, че се забравихме вече с теб. Мина толкова време. Дори и огънят няма толкова дълга памет. Дори и той забрави какво е да гори… Дори и той се стопи в ръцете ти.

Стари приятелю… добре е… добре е, че се забравихме с теб… С теб и с безкрайността на ръцете ти.

Източник: Щъкащо