Преди да порасна, бях затворена, необщителна и да – направо изглеждах студена. Сравнително рано си дадох сметка, не и без помощта на подочути с гърба си епитети като „надута“, че това не работи в моя полза. Тогава реших да култивирам у себе си малко сърдечност и това е най-голямото ми постижение. С него се гордея най-много. От отявлен мизантроп се превърнах в топлокръвно и повечето пъти – усмихнато същество с блеснали очи. Е, съвсем не твърдя, че винаги ми е лесно да съм открита към хората, но прогресът ми е истински и всеки, който ме помни оттогава, може да потвърди – промених себе си. С много работа и най-вече с истинско желание.
Преди да порасна, исках постоянно да се доказвам. Исках всички да видят и да признаят, че аз съм не само най-хубавата, но и най-умната. Търсех признание у хора със съмнителни качества и най-вече ценности и самоуважението ми определено зависеше от професионалния ми имидж. Всъщност това не е вярно. Дълбоко в себе си знаех каква ми е цената. В същото време това не ми беше достатъчно, исках всички да са готови да я платят.
Стига си мислила как да напуснеш, помисли веднъж как да останеш.
Когато пораснах, поисках цената ми да се определя на друга борса и тя да няма нищо общо с претенциозната среда на полуудавени в суетата си хора. Съблякох моята собствена суета като мръсна дреха, захвърлих титлите, сивитата, подписите в мейла, служебните обеди, придворните маниери и прекрачих в новия живот. Заживях сама по себе си.
Преди да порасна, мислех, че има невъзможни неща. За мен, де. Като това да карам кайт, да летя с парапланер или да отида на курс по калиграфия. Или да отида на кино сама. Или да изнеса презентация пред сто човека. Или да захвърля кариера и сигурност, за да направя нещо свое, което обичам и с което се гордея. Когато пораснах, разбрах, че излизането от зоната на комфорт, колкото и да e клиширано това твърдение, наистина води до истински и следователно ценни преживявания и чувства.
Преди да порасна, ценях свободата като висше благо. Ама пълната свобода. Бягах от къщи като тийнейджър, бягах и по-късно. Събирах си багажа и напусках партньора си в момента, в който реша, че не мога да поема повече близост. Или повече рутина. Никога няма да забравя сълзите, които пролях, когато видях новата спалня, която бъдещият ми съпруг беше купил за нас двамата. Тя в моите очи, пък и в неговите, означаваше обвързване, а това за мен беше истински ужас. Пораснах, когато една мъдра приятелка ми каза „Стига си мислила как да напуснеш, помисли веднъж как да останеш“. По-късно разбрах и другото значение на думата свобода. Преведе ми го детето ми, което с появата си ме освободи от всички глупости и дреболии, за които се бях тормозила дотогава.
Съблякох моята собствена суета като мръсна дреха.
Преди да порасна, се влюбвах. Не много често, но много силно. Направо истински. Къде споделено, къде напълно погрешно, но винаги дълбоко. После видях, че това не ми носи много позитиви и реших, че трябва да избера да вярвам, че светът е за двама и да се опитам да не се хвърлям през глава във всяка възможна пропаст. Сега, когато съм пораснала, знам, че човек не може да живее без любов. Всеки, както си я разбира: един – завинаги, друг – за малко, трети – едновременно. Няма правилно и грешно, има само любов. Сега, когато съм пораснала, продължавам да обичам.
И това е прекрасно.
Текст:http://www.momichetataotgrada.com
