А колкото повече вечерта напредва, толкова по-лесно падат маските и истинските лица излизат на показ. Усмивките вече не са просто нещо, което не сваляте, а са признак на сила и вътрешно усещане на благодарност, че не си сама и има някой до теб. Думите идват, за да освободят. Страховете се изказват на глас, за да бъдат победени.
Оставаме по себе си – по раните си, по объркванията, по неувереностите. Признаваме поуките, грешките, желанията.
Мъжете вече не са злободневна тема, а смисъл, защото всяка е обичала и се е научила. Трудностите вдъхват уважение. Миналото – зад нас, бъдещето – пред.
Виждаме недостатъците си, пороците, несъответствията, породени от вътрешните стремежи и страховете ни да им се оставим изцяло.
Никоя не следи колко пъти допълваме чашите, защото сме твърде заети да изпразваме сърцата, за да олекнат.
Разкриваме белезите си, събличаме предразсъдъците.
Вече не е нужно да играем ролите на силните, уверените, самодостатъчните. Тук няма мъже. Само ние сме. И всяка има нужда от много, много любов и за малко да си позволи да си отдъхне. Тук сме себе си за късните часове от нощта и се сближаваме все повече, споделяйки. Всяка разбира, че е виждала по-изкривено другата заради своето възприятие и незнание. Всяка опознава по-добре и се оставя да я опознаят. Всяка приема и уважава още повече. Никоя не съди, защото разбира.

А накрая казвате по две-три изречения, пълни с надежда. Ей-така, за финал. Защото доброто ви чака и знаете. И защото бихте искали и него да споделите, както другото.

В такива нощи се ражда близостта на душите и приятелството става разкриване. В такива нощи разбираш, че има някой наоколо,някой, който слуша, идва, подава ръка или прегръща, защото е бил на твоето място по друго време и познава усещането. А ако не го познава, е съпричастен и готов да е “ тук „. В такива нощи разбираш, че има някой за нещо по-важно от чаша кафе. Някой за чаша вино. Защото с виното се ражда истината.

 Автор – Валентина Йоргова