Обичам смелите и силните мъже.

Онези, дето могат и да се разплачат…

Жената в мен да преобърнат на дете,

което кротко търси да се сгуши в здрача.

Обичам силното в подгънатите колене,

когато си признават, че обичат.

И смелостта – да кажат думи две,

без патетично и навеки да се вричат.

Обичам смелостта им да рушат

преградите в душата ми ранима.

Дори, когато знаят, че грешат,

да стъпват твърдо по пътечката незрима.

Обичам силата на непокорния им гняв,

и ревността, с която късат нишки стари.

Обичам смелостта им пак да бъдат смях,

когато мъката в очите ми запари.

Обичам есенната щедрост от любов,

умишлено прикрита с мълчаливост.

Обичам в погледа им мъжки и суров

едно момче да ми намига закачливо.

Обичам силата на нощния им страх

дали от мен са истински желани,

но и без страх да ме събличат в грях

до болката на сплетените длани.

Тогава мирисът им е копривен и на дъжд…

Изтръпващ погледът е от очите им и жари.

Дъждът от ласки, (вятър в буйна ръж),

пои душата ми, а в тялото ми пари…

Обичам силата на сутрешната вяра,

че вечерта ми само с тях ще е гореща,

че тяхна съм, дори светът ми да изгаря,

че са живота ми и… още нещо…

Единствено тогава съм жена…

Единствено със силните и смелите.

Единствено тогава съм пръстта

под стъпките им… Лавата – по вените.

Обичам смелите и силните мъже –

без страх, че в тях съм жива като рана,

че съм променлива като бездънното море,

че силна съм… със силата за двама…

Павлина Джарова