Аз обичах. Бях на 18 и обичах като за първи път. Обичах ръцете му. И неговата недостъпност. Обичах това колко други момичета бяха готови да го обичат, а той избра мен. Обичах като момиченце и загубих като в игра.
После обичах на 28. Мислех, че обичам като за последен път. Обичах ума му. И това, че може да говорим с часове. Обичах го, защото ме избра за майка на детето си. Обичах като порастваща, но пораснах и разбрах, че любовта е повече.
Не се отказах да я чакам. Не спрях да вярвам, че я има. Оставах сама много пъти, не беше никак лесен избор. Но никога не помислих за друг.
Станах на 38 и заобичах като по чудо. Заобичах неочаквано, непозволено, като грях. Заобичах този, когото нямах право да обичам. Заобичах с всички рискове за най-мъчителната болка и за най-тъмната безнадеждност. Всички рискове да боли се оправдаха, но във вид на реалност болката беше още по-опустошителна.
Любовта си прокара път през мен и болката, като събори принципи, уверености, граници, невъзможности, страхове. И поникна. Като нов живот. Не ме попита това ли съм очаквала, дали е правилно, докъде ще доведе. Тя просто се появи. Както винаги съм вярвала. Заобичах като нова. Като океан. Като гора. Като ангел. Като катаклизъм. Като начало. Като свършек. Като безкрай.
Заобичах и започнах да се уча как се обича.
Научих да виждам ръцете му и да обичам всяко нещо, което са сътворили. Научих да виждам ума му и да се стремя към всяко нещо, което издига този ум над обикновеното.
Научих да го обичам целия. Научих, че идеални хора има. Може би той не е идеален, но той е идеален в моето сърце и в моите очи. Научих, че не любовта е сляпа, а че хората не й вярват достатъчно дълго. Ако е любов, тя е права. Заслепяването идва от всичко, различно от любов.
Научих, че дълго време съм се преструвала. Правила съм се на по-твърда, за да се предпазвам от удари, на по-студена, за да предпазвам от удари сърцето си, правила съм се дори на мъж, за да не призная колко много съм жена.
Научих, че досега не съм била истинска пред никого. Защото никой друг не би разбрал и всеки би ранил. Не нарочно, просто никой друг не е единственият. Научих, че само единственият може да обича заради това, заради което другите раняват. Научих, че мога да бъда себе си, макар да искам да съм много повече.
Научих, че мога да дам на един човек всичко, но пак да не ми е достатъчно. Не на него, на мен! Научих, че искам да бъда от всичко по повече, дори да не му е нужно. Искам да удължа младостта си, да разтегля сърцето си, да скъсам синджирите на възможностите си.
Но дори да успея, пак ще е малко. Не искам никога да изпитам чувството, че съм достатъчно добра за него и че съм му дала всичко. Нека всеки ден се търся в по-високото. Там, където виждам него.
Научих, че да обичаш себе си е страхливо клише в сравнение с това да обичаш някой друг. Научих, че нищо няма значение, ако го правиш само за себе си. Нищо не е толкова красиво, колкото е, ако трябва да го изживееш сам. Научих, че мога да поставям мечтите на друг пред своите и няма да се намери съветник, на когото да повярвам, че това е погрешно.
Научих, че любовта няма съветници. Но тя е съветник за всичко. Когато бях на 18, а после и на 28, се вслушвах в различни гласове. Сега чувам само нейния и разбирам защо някои съвети винаги са ме отблъсквали. Да бягаш oт някого, за да те иска. Да се прикриваш, за да бъдеш интересен. Да събуждаш ревност, за да получаваш любов.
Научих, че съм била права да не ги слушам – любовта е точно в обратното. Да си винаги там, дори когато нямат нужда от теб. Да си гола, отворена и истинска, дори ако това ще освети всичките ти недостатъци. Да не пускаш отровата на дяволите в него, а да я лекуваш с посветеност. Това е любовта – посветеност, на каквато сама не си вярвала, че си способна.
Научих защо „посветеност“ е женска дума. Един мъж може да бъде посветен на силните вълнения в себе си, на своя полет към върха, на своята непримиримост, на своето чувство за чест, на стремежа си към невъзможното, на величината на своите дела. Един мъж може да се посвети на света, но една жена може да се посвети на мъжа до себе си и тази посветеност да е толкова мощна, колкото и неговата към целия свят.
Научих, че след „обичам“ не може да има „защото“. Научих, че след всичко може да има „защото обичам“. Научих, че най-често „защото обичам“ идва след „боли ме“. А „боли ме“ идва задължително след „боли те“.
Научих се да обичам и когато боли. И когато няма обещание, че няма да боли така винаги. Научих се да обичам, когато може никога да не бъда избрана.
Научих много, а знам твърде малко. И може би това е най-големият урок на любовта. Трябва да си готов да не знаеш, да се луташ и да учиш ежедневно. Да приемаш несигурността, неясните очертания на утрешния ден и обещанието за болка. Но дори когато минаваш през най-свирепите трънаци, да знаеш, че пътят е правилен, щом си тръгнал от любов.
А така обичали ли сте?
Автор: Мила Иванова / Източник: solunska16.com
