Нашата история започва многo, много отдавна , в едно далечнo царство… точно като онези от приказките.

Слънцето греело високо на синьото небе, птичките пеели, цветята цъфтели, народът ликувал, защото празнували сватбата на своя обичан цар и неговата красива и добра любима.

Не след дълго щастието се удвоило от новината, че царят очаква своя първи наследник. И както в приказките се случва, тъкмо в пика на щастието – всичко се сринало. В нощта, в която малкият принц проплакал за първи път, неговата майка – царицата издъхнала.

Хората потънали в мъка, понеже горещо обичали покойната, но от всички най-съсипано било царското сърце.

Доскоро силният владетел сега бил сломен, обзет от мъка и печал. Така се минали много седмици и месеци, докато царят не осъзнал, че в името на народа и на своя невръстен син трябва да събере сили и да продължи. Той никога нямало да се ожени повторно, защото сърцето му принадлежало на царицата, но като баща и крал бил длъжен да намери жена, която да възпита малкия принц като достоен бъдещ владетел. Трябвала му най-добрата майка за бъдещия крал.

Царският глашатай разпространил мълвата, че се търси именно такава жена и в двореца започнали да пристигат претендентки от всички краища на царството. От изтънчени благороднички до обикновени селски жени, всички една през друга се надпреварвали да обещават и обясняват как ще обичат принца безусловно, ще бдят над него всеки миг – та нищо лошо да не го сполети.

Ще бъдат готови винаги да му дадат онова, което иска, още преди той дори да го е назовал и как никога не биха допуснали красивите му очи да пролеят и една сълза. Вместо това те ще го забавляват и занимават цял ден, за да е все весел, а когато се стъмни ще го прегърнат и няма да го оставят дори и докато спи, за да не се събуди сам и изплашен в тъмната нощ.

Така в среща с „майките“ се изминали няколко дълги дни, докато през вратата на приемната не влязла дребна жена с красиво спокойно лице.

– Здравей жено, защо си дошла? – попитал най-първият съветник.

– Смятам, че съм единствената, която би могла да възпита и отгледа това пеленаче и да създаде от него цар, победител и владетел на тези необятни земи. – отвърнала тя с мек глас и красива усмивка се появила на лицето й.

– Защо смяташ така? – попитал отново съветникът.

– Защото само аз не бих легнала до леглото на принца след като той заспи. Не бих го оставила да играе на воля с дворцовия шут, вместо това бих го взела с мен до града, където заедно ще отидем на пазар и заедно ще носим товара към двореца. Не бих била негова слуга и не бих му подавала храна в устата и най-важното не бих била негов приятел!

– Но какво говори тази жена! – възмутил се царят.

– Това е единственият начин, царю. Добрата майка би целунала детето си преди сън, след това би загасила светлината и би излязла от стаята. В този живот има и мрак, и самота и колкото по-рано малкият принц го разбере, толкова по-умело ще се справя с трудностите, които обикновено са най-много, когато е тъмно и си сам. В противен случай той никога не би се борил, а просто ще очаква някой да дойде, да запали светлината и да го прегърне… но в живота не става така. Защо да расте в лъжа?

С дворцовия шут ще играе само след като се е трудил, защото в живота първо работиш, а после празнуваш. Как иначе ще се научи на трудолюбие, това не е магия, която се случва, когато хората пораснат и трябва да работят. Семето на трудолюбието се засява в ранно детство и се полива всеки ден. Да му дам всичко на готово би го заблудило, че всичко ще идва при него, още дори преди да е протегнал ръце към него, а това също би било лъжа – вие искате да го излъжа, но майките са за това, да казват истината за живота, която често е неудобна.

Не бих му подавала храна в устата, бих го научила как да държи сам лъжицата и бих го гледала как се опитва да се нахрани. Така ще положи усилия за всеки свой залък, също както неговите поданици всекидневно правят. Ще се научи да цени стойността на храната, ще разбере и какво е да заспиш с празен стомах. Гладът е добър учител, може би най-добрият.

Ако направя всичко онова, което жените преди мен обещаха, сама ще построя за принца дворец от лъжи. Лъжи, че този свят е едно гостоприемно място, в което получаваш всичко наготово, никога не си сам и никога не пада мрак.

– А защо казахте, че няма да сте негов приятел?- попитал царят замислено.

– Той ще срещне много хора и ще има много приятели. Ако съм си свършила работата правилно, до себе си ще допусне само верните, ще разпознае предателите и ще ги отпрати. Ще живее щастлив и силен, обграден от хора, които го обичат, но винаги ще има само една майка, която да му казва онази – неудобната истина.

Ролята на майка е много по-различна от тази на приятеля. Може на моменти да изглежда строга и студена, наказваща, но майката първо ражда човека, а после създава характера у човека. Ако избера да съм негов приятел, това никога няма да се случи.

След тези думи царят избрал именно тази жена и наблюдавал дълги години как най-добрата майка създава най-добрия крал. Когато дошло времето неговият син да наследи тронът, царят бил спокоен и благодарен на съдбата, че на него ще седне достоен човек.

***

Родителите често не си дават сметка колко много взимат на децата си, когато им дават всичко. Както всяко друго дисфункционално поведение, и това има своите мотиви и те почти никога не са детското щастие или поне не привидно. Най-общо това поведение се предизвиква от два най-чести стимуланта.

Първият е чувството на вина. В тази група спадат работещите, заети родители, които изкупуват отсъствието си с още една (ненужна) играчка, с нова бавачка, с няколко часа, в които детенцето да си поиграе в детски кът. Зад това привидно желание за детско веселие стои желанието на родителите някой друг да гледа детето им, да го забавлява и да не ги занимава много, много… защото са заети и уморени.

Втората най-честа група са родителите с нещастно детство. Те обикновено не са имали нито играчки, нито внимание, затова по механизма на свръх компенсацията ДАВАТ. Дават играчки, дават „любов“, ама от тази задушаващата, неспирната. Хранят лично детето и спят до/с него, докато то само не пожелае обратното (което обикновено ако се случи, ще е на доста късен етап).

В детската глава стои дилемата защо аз да се храня сам, когато мама се справя прекрасно и спретва цяла клоунада по време на обяд… толкова е забавно. Всъщност истината е, че даващият родител храни дефицитите от собственото си нещастно детство, ограбвайки детето и неговата самостоятелност.

Без значение от повода за „даване“ имайте предвид, че децата на първо място имат нужда от любов и правила, както и родители, които могат да запазят авторитета на родителя без да се маскират като най-добрият приятел. Да си родител означава, наред с играчките и любовта, да даваш истини и правила, по които детето да се учи да живее като пълноценен човек.

Лъжата винаги е по-лесният избор. Винаги е по-лесно и по-приятно да бъдете приятел на своето дете, но не забравяйте – то ще има много приятели и само двама родители. Не го лишавайте от тях.