„Той я погледна неразбиращо и в този поглед тя видя един неизменен мъжки свят – свят, където мъжът не може да уважава любовницата си, ако не я обича. Несъмнено тя го ласкаеше, несъмнено той дори я уважаваше, но инстинктивно, дълбоко – за него тя беше по-лоша от всяка проститутка. Защото беше приела да живее две години с него, без да изисква да я обича, нито да й го каже и без самата тя да му го каже. А твърде късно в жълтите очи на Антоан тя отгатваше едно сурово и сантиментално, едно абсолютно детство, жадно за думи, за сцени или за любовни викове. Мълчанието и изискаността не са доказателства за младите. В същото време тя знаеше, ако, както й се искаше, умолявайки го,се хвърли на леглото, той безумно ще се притесни и смътно ще се отврати. Той беше свикнал с ролята й, с профила й, който тя вече две години му поднасяше упорито, друг той не би приел. Наистина осанката й струваше скъпо. Но в тази гордост, която сега я държеше призори с изправен гръб, седнала на това легло – гордост, така присъща на светската й личност, че вече беше забравила за съществуването й, – сега в тази гордост тя откриваше най-близкия си, най доверения, най-сериозния, най-ценния си съюзник. Като роден ездач, който изведнъж осъзнава, че е успял ловко да мине между два автобуса, благодарение на трийсет години езда, Диан учудено съзерцаваше своята гордост, това пренебрегнато наследство, което й спестяваше най-лошото – разбрала, че Антоан не я обича, да стигне дотам, че да не може вече да понася сама себе си.“

„Шамада“ на Франсоаз Саган

Превод: Адриана Андреева