Когато няма любов в живота ти, може да има от всичко друго, то не е достатъчно. И е обикновено. Не че „обикновено“ е лошо, но не е и необикновено. Живееш, усмихваш се, нанякъде крачиш, нещо градиш, но животът прилича на график, а графиците са черно-бели и бедни на чудеса. За много хора подреденият, планиран живот е благословия. Аз също обичам да подреждам, но повече обичам чудесата. Моят план е как да оцелея, докато няма любов в живота ми.

Засега се справям. Мърдам все още. И по няколко пъти на ден изпитвам вина, че нещо ми липсва. Не е позволено да се започват изречения с „когато няма любов в живота ти“, нали? Такива думи те правят неблагодарник и глупак, защото не ти стига цялата останала любов, която извира отвсякъде.

Как не оценявам това, което имам, а мрънкам за онова, което нямам? Кой ми дава право?! Знам ги всичките клишета. Автор съм на половината. Те не позволяват да бъдем слаби, но и не запълват празнотите. Така че майната им на клишетата днес! За малко искам да звуча като себе си, не като тях.

Този текст можеше да се казва „Винаги има любов“ и пак щеше да е верен, и пак щеше да е мой. Но точно днес не искам да пълня с хелий позитивизма си. Не искам да си окачам усмивката на събирач на клишета и да виждам в сянката на пълната луна обещание за наближаваща радост.

Искам да напиша текста „Когато няма любов“, а пък нека утре не е верен! Днес съм уморена да крия недостатъците на настоящето. Уморена съм да ги облекчавам със „знаци“ от бъдещето. Уморена съм да се вглеждам в добри предчувствия, летящи по две пеперудки и „о, няма случайни неща!“.

Днес не вярвам в сънища, знаци, късметчета, четирилистни детелини, зодии и падащи звезди. Днес не вярвам във видения за бъдещето. Вярвам само в реални случвания. И съм малко ядосана на онова сбъдване, дето дълго кръжеше по ръба на перваза ми, но така и не посмя да влезе.

Прогнозата за времето, горските феи и детелините твърдяха, че следващият циклон ще го довее в дома ми и аз седях нащрек до прозореца, смешно нагиздена с позитивна нагласа. Дадох му години от живота си ей така, защото трябва да се вярва… Когато разбрах, че това сбъдване няма намерение да влиза, затворих прозореца и се прибрах вътре.

Сега нямам нито очаквания, нито предчувствия, но поне не съм вече нащрек. Безопасно и спокойно е. Понякога сивичко, понякога омърлушено, но не е драма. Ставам и обличам което падне от гардероба, излизам и без особено вълнение избутвам някакъв ден. Въпросът е да оцелея и днес. Да оцелея, без да има любов в живота ми. Да не губя смисъл и да не губя себе си в морето от цинизъм и прагматичност, което е животът без любов.

Откакто няма любов в живота ми, започнах да ставам циник, представяте ли си? Някой бил щастлив, бил обичал… кажи ми как си след няколко години. Друг намирал живота за прекрасен… този е улучил антидепресантите. Трети бил искал нещо, бил имал мечта, вярвал, сънувал, усещал… млъквай! Думите не значат нищо – те са звуци без история, без бъдеще. Ако искаш нещо, направи го, не приказвай.

Ако обичаш някого, дай му, не обещавай. Ако си готов за приключения, скачай, не рисувай дирижабли. Животът наистина е прекрасен, но понякога е кучка. Мечтите са работа. Вълнението е заслуга. Любовта е действие. Старание. Бачкане. Раздаване. Смелост. Вярност. Риск. Безумие. И всичко. Всичко, но не и думи. Ако си готов само на думи, ходи ги нашепвай на някой еделвайс високо в планината. На него може и да му бъдеш полезен – тук, на земята, думата ти спира да диша в края на сричката.

…а харесвах думите, влюбвах се в тях. Откакто няма любов в живота ми, думите са преоценена стока.

Откакто няма любов, няма и сияние. Как да обясня сиянието, което се явява само когато дойде любов? Тогава го виждаш още рано сутрин в небето – различно небе от вчерашното, но достатъчно чудно и сънено, за да може да го доизмислиш. Когато има любов в живота ти, може да доизмислиш небето по безброй красиви начини.

И във всяко твое небе ще има вълнение и нетърпение за предстоящия ден. Сиянието опакова целия свят и прави живота по-жив. Сиянието те движи, то те определя. То е в начина, по който дишаш, докосваш, изговаряш обикновеното и постигаш невъзможното. То извира от човека, когото обичаш, и всяко негово действие се случва в сияние – от протягането на ръката му в тъмното до начина, по който си връзва връзките за обувките.

Липсва ми тази магия – да виждам през сиянието. И всичко да е по-красиво, и да вярвам, че е по-добро. Откакто няма любов в живота ми, се изпълних със съмнения към хората. Липсва ми чистотата им, липсва ми да им вярвам, липсва ми да се възхищавам от тях. Станала съм толкова обикновена, че чак не искам да знам.

Изпълнена съм с подозрения, с мен си играят разочарования, намират ме лесно и умората, и страхът, и безразличието. Когато няма любов в живота ми, ме няма мен. Има само някаква социална единица, жестоко еднаква с цялото множество сгърчени души, които живеят прилежно лишени от вълнение.

А повечето хора днес ми изглеждат такива. Ужасявам се от равния живот, от любовта на навика и удобството, на компромиса и премълчаването. Има хора, за които да има при кого да се приберат, е достатъчна любов. Всеки поставя сам своята летва – по-нагоре, по-надолу, по-към все-ми-е-тая. Аз моята съм я забола доста високо. Ако е гарга, да е рошава, ако е любов, да е любовище.

Трудно ми е да няма на кого да давам, кого да очаквам, пред кого да треперя. И не хвърляйте веднага презрението си върху думата „трепет“. Това е любимата ми дума. Може би понякога ме прави слаба, но точно в тази слабост откривам живота, който си струва.

Много неща си струват, разбира се. Мога да видя смисъла и в сбръчкан кестен, изтъркулил се насред кучешко ако в парка. И в детския кикот, и в наивните очи на лабрадора ми, и в чашата червено вино, и в някоя песен, с която сме се намерили в метрото. Мога. Но когато ми липсва човекът, с когото да споделя тези дребни, величествени смисли, ми е бедно. Абе сакато ми е някак. Сякаш съм създадена, за да живея с два крака, с две ръце и с него, само че него го няма.

И тук слагам точка на текста „Когато няма любов“. Защото иначе няма да съм аз, а това няма да е моят текст. Сега ми е празно и бедно, но открих една мисъл, която дори новопридобитият ми цинизъм не може да спре. Мисълта, че да си сам и необичащ има едно мъничко предимство – това, че любовта тепърва предстои.

Някога, не знам кога. С някого, не знам с кого. Но ще дойде ден, в който ще ме намери чисто ново вълнение и бебешки розова надежда за бъдеще. Отново ще опознавам някого, отново ще се старая, ще мога да давам, да измислям небета, да треперя и сияя. Един ден ще обичам отново и целият свят ще се обърне откъм хубавото. Един ден, който предстои… само когато няма любов в живота ти.

Източник: solunska16.blogspot.bg