Преди години бях попаднала на историята за 20-те крачки, които делят двама души и за това как всеки трябва да извърви своите 10, за да се срещнат накрая. Не извърви ли всеки своя път към другия, единия от тях е обречен все да тича и да губи себе си в компромиси и гонене на онова, което не е писано да се случи.

„Да си представим, че 20 крачки делят един мъж и една жена. Ти трябва да направиш своите 10 крачки и да спреш. Ако никой не те посрещне там, не прави 11-та крачка. След това ще се наложи да правиш 12-та, 13-та., и така цял живот. Всеки трябва да направи своите 10 крачки.“

И така това не е просто история, ама си е баш истина и то от онези замаскирани в 5 изречения, въртящи се стремглаво във социалните мрежи. А, тази истина поставя въпроса , аджeба, ще се гоним ли или ще се обичаме? Защото ако ще се гоним, аз не съм добра в тичането, ала даже и да бях не бих го избрала като вариант. Не е това смисъла. Изпушвам и последната си цигара, тръскам глава в трескаво изричане „не“.

Не е любов ако се налага да я гониш и преследваш, насилване е. Съдбата не обича да си я пренаписваш както ти е угодно, ядосва се. Остави очите си отворени за знаците, които ти дава и се вгледай.

Ако има камъни по пътя ти към мен, мога да ги нарека его. Ако има плевели, които преплитат краката ти, ще ги кръстя страхове, ако има прегради за прескачане, бъди сигурен, че това е пречупената призма на несигурността. Но ако пътя ти е чист и ти не го вървиш, име няма да му дам и моите десет крачки ще ги извървя, отдалечавайки се.

Ако се налага да се води битка, ще я водим заедно, двама души За Едно.

Защото това е съкровеното значение на това да бъдеш с някого, да успеете да се превърнете в едно цяло, но смисъл за това си проличава още в началото дала има. Когато съзреш готовността на другия в това да извърви своите проклети десет крачки.

Автор: Теодора Сукарева
Последвай ме