Обичам твоята усмивка… Толкова топла и заразяваща… Омайваща… За мен е най-красивата усмивка на света… Щастие и светлина… и топлота… В сърцето ми…
Обичам твоите очи… дълбоко синьо-виолетово магнетични… Няма на света човек с подобни очи… Искам да потъвам в тях цяла вечност, докато ги гледам.. и да не откъсвам погледа си… Никога не би ми омръзнало… Както и в твоите прегръдки… нежните ръце и вените, изпъкнали, изписани по тях, сякаш с молив… Ти си изкуство! Съвършено недостъпен…. Невъзможно съвършен…. Като електрически вълни по тялото ми… Итръпване и блаженство…
Всеки път, щом те видя, губя ума си… и речника си… Това е твоето изкуство… Толкова мистериозно недосегаем… И в същото време толкова близо… Но и далеч…. Много далеч и невъзможно…. Но толкова силно…. Чувство… Не е просто чувство, а емоция… Не, дори това – а лудост! Лудост е да те обичам, трудно е да те забравя…. Дори и след хилядите трески, които остави в сърцето ми то още те обича…. Бавно умира, но обича…
Твоята любов убива, но и възражда като феникс от пепелта… Ти си проклятие и благословия едновременно… Карма… Съдба… Неизбежност… Слабост… Красота! Твоите къдрици и тази мека коса… Като в Рая съм, щом те докосна… щом докоснеш моята душа… Твоят поглед… Твоят магнетичен поглед… Подкосяваш ме за секунда и ме обезоръжаваш… И не мога да ти кажа НЕ… Дори да се съпротивлявам… Аз падам в твоите крака… В нозете ти… И съм готова да се моля пред теб като на Бог… на Божество… Защото ти си ангел… Божествено красив… облечен в бяло…. С нежно ангелско лице, бяло а косата ти от абанос… Но и дявол…
Твойта дяволска игра… с моето сърце… горкото ми сърце как много те обича… а ти него толкова малко… Ти обичаш повече да взимаш… Даваш ли – трошици са… хранейки гладните гълъби на любовта… Ти предизвикваш смях… Усмивки по лицата на толкова много хора… Но и разплакваш… Горчиво и истински… като артист на сцената…
Толкова се раздаваш… Раздаваш своя образ… твойта красота… Лъчисти небеса… Сини и дълбоки.. Като твоите очи… Две езера… И тъжни две изронени сълзи… И боли.. Боли от любовта… И в Мене ти Кървиш… Оставаш като Белег… Във мойта Самота… И Тишина на глътки… Горчива при това… Пантомима… Израз на лицето… Мимики и жестове… фина грация си ти… Движения като на призрак… Смразяваш и минаваш ти през мен.. с такава лекота… Като перце във висините…. Политаш… и летиш…
Ти си вечно там… Нагоре по върха… Никога надолу.. Недостижим и извисен… Толкова горд и уверен… Без точка на пречупване… без краен предел… без граница на допустимото… Неконтролируем… Див.. Луд.. Обезумял от страст… която носиш в себе си…
Такъв си ти, минаваш през мен като облак летен дъжд и изчезваш.. Сякаш никога не си бил там… Но си… Истината е… че те обичам! Обичам твоята душа… Немирна.. Непокорна… Усещане за свобода! Обичам твоето сърце, огромно е и необятно… Може всекиго да побере…
Но и да отхвърли ако пожелае… Да бъдеш толкова студен.. и суров.. Безпощаден… Властващ… Толкова жив и енергичен… Неспираща стихия… Вулкан… Торнадо… Вихрушка… Замиташ и рушиш всичко след себе си, объркваш светове… Разбъркваш ги… Побъркваш! Моят ум… Ти си поема… Не, много повече! Не мога да те опиша целия в думи.. Не стигаш за тях…
Необятно пространство си… Космос и звезден прах… и тишина… Без звук докосваш… Празнота.. Без тебе е това… Запълваш всяка част от мен.. Забравила съм какво е да съм цяла без теб.. Парче по парче… Като пъзел неразгадаем… Като лабиринт, в който се лутам и губя… и не намирам изхода…
Омагьосан кръг… Владееш някаква магия.. като вещер… С едно щракване на пръсти… Пред тебе падам.. и се изгубвам пак… Отново и отново…
Защото те обичам.. и не мога да изпитвам към теб по-различно чувство от любов… Никога не съм обичала така… и никого преди… по този начин… Завладяващо и дълбоко… Безумна безкрайност… Без точка или запетая… Без черта…
Автор: Вероника Павлова
Източник: Dama.bg
