fbpx

ЗА МОМИЧЕТАТА И КЛИШЕТАТА

Понякога ми харесва да мисля за себе си като за Кари Брадшоу. Е, естествено с доста разлики, но предпочитам да акцентирам на приликите. И аз като нея съм луда по обувки. Мога да устоя на всякакви парцали, но обувките са като италианския сладолед за мен – просто се отдаваш на удоволствието и не мислиш за стойността… Замислиш ли се, няма начин да излезе сметката, така че просто е по-добре да не го правиш…

Не съм кльощава колкото Кари, малко повече месо има по мен, отколкото на закачалка. И не пуша. Но обичам да пиша, както обича тя… Понякога мислите излизат от мен, наредени като деца на опашка за водната пързалка и не можеш да ги спреш, просто нямаш никакъв шанс. И като нея обичам приятелките си. Готова съм на всичко за тях – мога да решавам любовни проблеми посред нощ, мога да погледам децата им, ако имат спешна любовна или бизнес среща, мога да извадя заседнала диафрагма… (или поне бих се наела да го направя, ако останалите се мръщят). Обожавам идеята за неделни обеди по женски, на по бутилка-две вино в задълбочени разговори за живота, любовта, мъжете и смисъла…

Всъщност, истината е, че много съм далеч от Кари, но в същото време я чувствам странно близка и не мога да го обясня, но това ми харесва.

Заблуждавам ви, аз не влизам в никакви клишета. От дете. Никога не съм отговаряла на критериите, за което и да е от тях. Може би само за клишето – Отличничката, ама и там не се вписвах твърде, защото винаги имах лично мнение и държах да го споделя, дори когато беше в разрез с това на учителите. Което водеше до не дотам приятни последствия, но някак успях да бъда себе си дори сред социалистическия образователен модел.

Ето ви още едно клише – Доброто момиче. Може да използваме думата модел, мисля, че психолозите залагат повече на нея, но на мен ми харесва повече клише. Някак ми е по-разговорно. И момичешко. А и нали започнахме с Кари Брадшоу, научната материя няма да се впише тук. Ако ви харесва, сложете си ваша думичка. Важното в случая е, всяка от нас да си даде сметка, в какви рамки е ограден живота й.

От деца ни възпитават да сме тихи, да не вдигаме шум на определени места – май на повечето, като се замисля… Да не се мокрим, защото ще се простудим. Да не се капем, защото ще ни се смеят. Да отстъпваме място в автобуса и да уважаваме възрастните хора. Да не тичаме, защото ще паднем. Да не крещим от удоволствие, защото не е прилично… (За Бога, и аз го правя понякога с моите деца…).

Една част от мен започва с „Не прави това, защото…“, а другата я перва през устата и казва на първата: „Хей, остави го да го направи…“ Това е шизофренията, с която сме обречени да живеем – ние, възпитаваните по моделите, смятани за правилни през годините. И сега какво – книги за взаимопомощ, терапия с психолози, семинари за да успеем отново да бъдем щастливи… Мятаме се като орехова черупка в кипящото море и търсим себе си… Някои ще се намерят. Други ще си останат в клишетата и ще бъдат щастливи с рамките около себе си, защото те им дават някаква сигурност. Освобождават ги от отговорността да поемат нелекия път към събуждането. Та за това се иска кураж и воля, търпение и смирение, и изобщо не е за всеки!

Е, намерихте ли се в някое клише? Толкова са много, че няма смисъл да се опитвам да ги изброявам… Сигурна съм, че всяка ще каже, че е далеч от тях и ако се замисли дълбоко, ще си даде сметка, че са ръководили живота й съзнателно или подсъзнателно мнооооооого дълго време.

Трябва да си намерим съпруг, докато сме млади и красиви… Трябва да родим деца, защото биологичният часовник тиктака… Трябва да останем с някого, само защото имаме деца и сме длъжни да им осигурим спокоен дом… Трябва да се борим за любовта… Трябва да променим мъжа така, че да ни е лесно да си го отглеждаме … Трябва да сме силни и да се справяме с всичко… Трябва да сме равни на мъжете и по възможност даже по-добри от тях… Колко още трябва ви хрумват? Който и да спрете на улицата и да го попитате, ще изброи десетина трябва за няколко минути време.

Обичам една мисъл на Ошо – единственото, което дължим на нашите родители, е да бъдем щастливи! Можем да сведем целия вселенски смисъл до едно изречение и там да се крие всичко…

Не се вписвам в клишетата, както вече казах, но съм живяла с тях и в тях дълго време. Неизбежно е част от тях да пълзят по мен като бръшлян по фасада. Хубавото на живота е, че ти дава шанс да прогледнеш – събира те с правилните хора, изпраща ти точните изпитания, дава ти ежедневно някакви уроци. Е, ти може да се опъваш като магаре на мост. След време ще ти кацнат същите провокации, облечени само малко по-модерно. Или ретро – зависи как точно е пожелал животът да се пошегува с теб. Лично аз усещам, че полека във времето чупя черупките една по една. Събличам се като матрьошка – бавно, мъчително, изпиващо, неспиращо. Не знам до къде съм стигнала. Не знам колко още зелеви листа имам да събличам от себе си, докато лъсна в цялата си прелест. Знам само, че някак вече не ме плашат. Дори ми е забавно.

Какво правите, когато изведнъж завали силен дъжд? Бързате да се скриете. Всички правим така. Опъваме чадъри, тичаме към колите, пазим си обувките или костюма, да не говорим за прическата… Хей, колко от вас са пуснали чантата на тротоара и са оставили дъжда да ги намокри? Представяли са си всяка капка живителна сила с мощна енергия от небесата как влива частичка от вселената в тях? Колко сте събули токчетата и сте шляпали боси в локвите без да има значение какво ще кажат хората…

И аз правех така. До момента, в който оставих един пороен карибски дъжд да стигне толкова дълбоко в мен, че успя да отвори тежката и прашна врата на моето подземие. Затворих очите си и оставих небето да излее цялата си мощ върху лицето ми. Стоях в средата на водната стихия, под мен вода и над мен вода, нямаха точка на сливане, всичко беше едно. Забравих за всички страхове и предразсъдъци, забравих за светкавиците, просто се оставих на мощта и усещането, че съм жива, както никога…И дъждът вече никога няма да бъде просто дъжд за мен.

Е, момичета. Вие избирате! Трудно е да разчупим стереотипите, но само до един момент. Оттам нататък бентът се къса и потичаме в пространството само по свой образ и подобие. Ще раждаме деца, когато пожелаем. Може и да откажем. Това е наше право. Ще градим кариера и ще се развиваме в нещо, в което сме добри и няма да стоим край печката. Или просто ще чакаме любимия мъж да си дойде от работа, да му направим питие и масаж на стъпалата и той да ни гушне. Ще танцуваме боси под дъжда, ще се гоним с децата в локвите. Ще се срещаме на дълги, размазващи женски обеди. Ще си позволяваме разни щури неща, за които винаги сме мечтали. Ще правим това, което ни прави щастливи! Ще обичаме много и ще се пълним с любов, както са пълнели античните съдове с вино – отново, и отново, и отново…

Не си приличаме много с Кари Брадшоу. Даже изобщо. Е, може би мъничко…

Close