„Боже Господи!“, казва си Ева, когато пороят се изсипва върху нея пет минути след като излиза от офиса и пет минути преди да се качи в метрото. Там пък, заради мократа и спарена ситуация, мирише на изпран китеник. Заболява я глава, става ѝ лошо. Прибира се мокра и се просва на дивана да се съвземе – пералнята на съседите отгоре центрофугира, тези отдолу готвят нещо явно с много лук, съседчето отстрани се упражнява на пиано. Е, няма да се получи. Ева става, примирена с гадния ден и шумната вечер, за да приготви вечеря, поне да хапнат като хората и да пият по едно вино.

След малко се прибира мъжът ѝ.

– Адамееееее, вино купи ли?

– Не.

– Как така „не“?!

– Еми не съм. Нали трябваше за празника утре, от онова хубавото, дето ще е на промоция.

– Адаме, казах ти „вземи вино“. Да съм споменавала празник и промоция? М?

Усетил накъде отива работата, Адам окупира банята, докато негативната емоция на неговата любима жена отмине.

Ако Ева в този момент знае за тези процеси и суматохата, настанала в организма ѝ, навярно няма да призовава Господ Бог за такива дреболии като пране и зюмбюли.

Ева преглъща насухо и се връща в кухнята, където… познайте! Разбииира се, че нещото в тигана е загоряло.

Ева и Адам в крайна сметка вечерят на бялата покривка, сред ваза, свещник, платнени салфетки и луксозни прибори. Вечерят принцеси с кашкавал и пият вода. Можеха да пият айрян, ако киселото мляко в хладилника беше в срок на годност.

Нищо, поне на пълен стомах нещата винаги са по-добре.

„Боже Господи!“, възкликва Ева отново, виждайки как вчерашното пране се вее ли, вее под дъжда на терасата.

Изморена и отегчена от битовите несгоди, сполетели я след 17:00 ч. на 7 март, Ева си ляга, малко след като Адам вече е заспал, и затваря очи с мисълта за сините зюмбюли, които задължително ще я очакват през утрешния ден.

„Боже Господи, дано да са фрезии…“, минава през ума ѝ и тя заспива.

Така, след като всички в люлинската панелка вече са утихнали, а нашата героиня е потънала в дълбок сън, можем да разгледаме на спокойствие какво се случва в нейното тяло – този извънземен механизъм, придобит от човешката раса по неведоми пътища.

През последните 24 часа Евината яйцеклетка от десния яйчник бива оплождана от Адамовата У-хромозома. Baby on board! – както казва най-модната значка.

Сега, внимание! Поради стреса, натовареното ежедневие или пък заради страстната любов на двойката тялото на Ева този месец отделя не една, а цели две зрели яйцеклетки. Така яйцеклетката от левия ѝ яйчник също бива качествено оплодена с У-хромозома.

И в този тих час, точно в полунощ, в пълно смирение и хармония с вселенския необят и всички божества, Евините зиготи се отправят към старателно подготвената нейна матка, за да станат начало на два нови живота, които ще пристъпят в земната реалност след точно девет месеца. Необичайна простота съпътства това толкова важно събитие. Никаква външна проява – нито придихание, нито потрепване. Най-безшумното избухване на урагани от космически прах.

Ако Ева в този момент знае за тези процеси и суматохата, настанала в организма ѝ, навярно няма да призовава Господ Бог за такива дреболии като пране и зюмбюли. Но Ева не знае. Ева не знае и дали Бог изобщо съществува. Дори изпитва силни съмнения по въпроса.

Ева никога не си задава въпроса „Ами ако Бог е моята сродна душа?“. Коя жена изобщо си задава този въпрос?

Ние сме вечно заети да търсим сродната си душа – упорито, твърдоглаво, непрестанно. Плащаме висока цена за тази игра на криеница. И нито Ева, нито Мария, нито Елена, Магдалена, Йохана, Сара, Кристина, Маргарита, Дора, Ана, Нина, Ингрид, Улирике, Изабел, Саша, Аиша или Ханако си задават правилния въпрос.

Ами ако Бог е сродната душа на всяка жена по света?

Божествената Евина душа я има в Багрянините потомки, във воеводите, отрязали първо косите си, а после сърцата си, в бабите ни – раждали, кърмили, усмихвали се като невести, плакали като вдовици, несломени и за ден.

Нима не го усещаме, когато майките ни превързват раните ни? Нима не виждаме отражението му в огледалото, когато се видим жени за първи път? Нима не го чувстваме като топла светлина, когато се влюбваме?

Той ли е в соления вкус на сълзите ни, когато сме наранени? Той ли е бучката в гърлото, когато сме предадени? И не е ли той безкрайната сила, която ни е дадена, за да прощаваме?

Не са ли Божествени нежността на телата ни, чистотата на мислите ни и безкрайните дълбини на душите ни? Не призоваваме ли Него, когато искаме рожба? Не утешава ли Той родилните ни болки? Не ни ли дава Бог търпението, смирението, стремежа, вдъхновението? Не е ли космическа, неземна, безкрайна силата ни? Такава е – божествена.

Ева спи и през ум не ѝ минава да се запита дали има Бог. И съвсем не е нужно. В люлинските нощи никак не е удачно да се разсъждава има ли Бог, един ли е Той и как да Го наричаме.

Божествената душа на Ева просто съществува, непоклатимо, лишено от съмнение, от възможност за опровергаване, като дънер с мощни, впити в земята корени.

Божествената Евина душа я има в Багрянините потомки, във воеводите, отрязали първо косите си, а после сърцата си, в бабите ни – раждали, кърмили, усмихвали се като невести, плакали като вдовици, несломени и за ден, в достолепните царици, в дивите жени, раснали по пътища и създавали семейство и род от самата пустош, в неземната Пагане, била и жена, и любима, и жрица, и враг, овладяла стихиите на този и на онзи свят.

Ева спи и сънува – дали в съня ѝ дошла онази митична Пагане или някоя самодива, или знахарка от Изтока, или принцеса, не е ясно… Но по изгрев, когато отворила очи – в първия миг, за части от секундата, Ева разбирала и знаела всичко и за зачеването, и за началото, и за Бог, и за сродните души. После с дългите си клепки като че изтръсква и съня, и знанието и вижда букет фрезии, оставени на възглавницата.

„Боже Господи, дотук добре!“, казва си.

 

 

Весела Учкунова-Даскалова е основателка на блога „Тънки лилави токчета“. На 27 г. е, инженер по образование, има близначки на 2 години и половина. Семейството й е най-ценният подарък, който е получила от живота. Иначе е най-обикновено момиче, заобиколено от зрели, сериозни човеци, които се занимават със зрели, сериозни неща. Обича силно кафе, хубаво вино и ванилов сладолед. Много мечтае, малко пише. Първоначално – в един голям кожен тефтер, скрит от света. След като ражда момиченцата си, решава, че е време съдържанието на тефтера да стигне поне до близки и приятели, а някой ден и до дъщерите й. Така се появява блогът.