Плиткото е за страхливци.
Родил съм се мъж. В личната ми карта според името ми, според това между краката ми съм такъв. Откакто се помня се опитвам да стана такъв. Не във физическия смисъл (той е даденост), а в душата си, маниерите си, мисленето, работата си, целите си. Баща ми преди време ми беше казал, че не трябва да чакам истинската жена, не е и нужно да я търся. Каза ми, че когато първо аз стана истински мъж, тя сама ще ме намери.
И ето ме тук. Ни в клин, ни в ръкав. Имах среща с жена. Взех я от тях. Изчаках я да закъснее (тридесет минути са нищо работа). Отиваме на вечеря. Ще хапнем, ще пийнем, ще си поприказваме за нещата от живота. Ще се опознаем, пък каквото дойде.
Започва се от вратата: сега защо трябва да чакаме, защо именно там, защо тази маса, не искам този стол, нека да си сменим местата. След това идва и менюто. Уж си мислех, че не всички жени са еднакви, но сега определено човекът, който е казал, че една жена никога не знае какво иска, не е сгрешил. На сервитьорката й се наложи да дойде поне 4 пъти, за да чуе, че все още разглеждаме. Ама как така все още разглеждаме… 20 минути? Ако ти се ядат картофи, избираш между шестте ястия с картофи. Ако ти се пие вино и се чудиш какво, поръчваш розе и питанката се изчерпва.
Донасят ни храната. О, майчице! Лошо ми стана. Чудя се за кого ми стана повече жал – за себе си или за момичето, което ни обслужваше. „Защо по дяволите върху пастата ми има по-малко кашкавал, предният път беше с повече. Да не сте объркала нещо?“ Питам я защо се държи така, а тя ми отговаря, че имала собствено мнение и принципи, които отстоявала. Не може да я мислят за балама. Извинявай, мадам, но това си е чисто мрънкане. Отвори речника и си центровай мислите пак.
Някъде между всичко това се опитваме да водим разговор. И ако продължителното оплакване се води за такъв, то този беше доста разточителен. Не се е наспала, станала е рано, шефът в работата е най-тъпото парче на света, а онази русата колежка за нищо не става. Питам я за какво мечтае, къде обича да ходи. А отговорът й ми удря такъв шамар, че едва не ме залепи за стената и не ме остави там. Мечтае си с печалбата, която ще спечели от лотарийните билетчета, които всеки ден търка, да отиде до Дубай и тогава Сашка ще види дали само тя може да ходи там! Моля… Въодушеви се и продължава да разтяга локуми, а аз ставам все по-отчаян.
Идва време да ставаме. Ситуацията със сметката няма да я разказвам, но и там положението не беше по-цветущо. Само искам да вметна – скъпи дами, ясно е, че ние ще я платим (цялата!), но направете комплимент към нас, като предложите да си я разделим. Ще откажем галантно, но поне ще ни стане драго, че все пак искате да не ни обременявате.
Изпращам я. Казвам й, че ще й се обадя, но лъжа.
Със споделеното до сега искам само да кажа:
Скъпи дами, които постоянно се оплаквате, че всички мъже са задници и прочие – вие не падате по-далеч. Отворете главата и най-вече сърцата си и разберете, че заради такива като вас сме на този хал. Държите се с нас все едно сме ви длъжни. Да ви чакаме, да ви носим на ръце, да сбъдваме мечтите ви. Нямате личност, имате само лице покрито с маска, която дори с вода нито се отмива, нито пада. Имайте индивидуалност. Не очаквайте да тичаме по задниците ви за щяло и не щяло, а ние да не получаваме нищо в замяна – елементарно човешко възпитание например. Заради такива като вас истинските мъже замират. Убивате ги бавно и ги превръщате в безчувствени страдалци като себе си.
Аз все още няма да се предам.
Знам, че пазарът предлага всичко. Знам и приказката с няколкото гъсеници в чакане на пеперудата. Ще почакам. Много други не успяха. Помислиха си, че „всички са такива“, аз съм сигурен, че не са. Една ще е, но ще е моята.
Знам, че си заслужава.
Автор: SilviÁmica
