Жената е уникално създание – дори и с разбито сърце, дори и сломена на хиляди части, тя ще намери сили да събере тези късчета. Едно по едно. Бавно. Ще ги разгледа. Ще въздъхне. Ще си спомни какво е било. А след това ще ги слепи. И така ще стане още по-красива. Ще стане съвършена!

Ще разглежда снимки от дните, когато е била красива и… цяла. Ще има онази тънка линия ниско на корема си, която ще разказва с ням език за раждането на детето й. Всеки път, когато вдигне нещо тежко, ще я придърпва онази криволица от лявата страна, под ребрата, от която извадиха доброкачествения тумор.

Новият сутиен, който мери, ще й напомня за отстранената гърда и неволно ще прокарва ръка по мястото, което ще крещи „Няма я“. Но ще го крещи тихо, някак навътре, заглушено от женствеността във всяка друга нейна част, която многократно се е умножила, за да компенсира липсата на гърдата.

Жената може да направи счупеното да изглежда красиво. Може да е силна и невидима едновременно. Тя има цяла вселена вътре в себе си. Но това не прави походката й дори на най-високите и тънки токчета тромава.

Носи всички грехове на земята, всички болки на децата си и всички проблеми на възрастта, на мръсния въздух, на скъпите безвкусни домати, на бягащото време, на скъсаното копче, на пропуснатата ласка, на срязаното от скалпел…

Носи ги на раменете си и всички те я карат да изглежда все едно носи криле.

Автор: Рос / Ангел и стръкче