Евтим Евтимов: Без благословената вечна клада на любовта няма живот. А нейната вечност се корени в нейното очакване.

Интервюирала съм много наши творци и мъдреци, разговаряла съм с тях за любовта, за нейния толкова загадъчен и неуловим образ. Но за едни от най-поетично преживените мигове с нея сподели пред микрофона ми самият наш псалмопевец на любовта – Евтим Евтимов.

Този, който се смяташе за „осъден“ на любов. Който, като дете на Юга, си имаше своите свещени закони – или вълнения, или покой и нищо средно. Който си признаваше, че не спира да търси срещи с любовта и да води доживотна война за нея, защото само тя свързва земното с небесното.

Затова обеща приживе, че ще продължава да пише, пее и плаче за нея и на онзи свят. Както и го прави, съм напълно убедена… 

– Как се чувства „легендата на любовта“, както ви наричат г-н Евтимов?

– Все така обичащ, но предпочита да не го възприемат като легенда, а като нещо истинско и настоящо.

– Научихте ли нещо ново за любовта?

– Тя си е все същата, от памтивека си ходи по земята все така старомодна, но винаги млада и свободна. Без тази благословена вечна клада няма живот. Нещо повече, самият живот е любов и над нея само е Бог.

– Кое я прави вечна?

– Това, че вечно умира и вечно възкръсва. Това, че нейната душевна жар не може да пожали и изгаря дори самата себе си. Тя вечно ни мами с красивата си илюзия, че може да се удържи неудържимата й стихия и че невидимото в нея може да се види. Нейната същност е да бъде като скрито при Бога изворче, от което все остава нещо недопито и недопято. Все някъде има незавършена среща, неочаквана даже раздяла, а завършим ли всяка измама, повече няма очакване.Тъкмо в нейното очакване се корени нейната вечност.

– Въпреки нейната неуловимост, какво е, все пак, любовта за вас?

– Независимо, че нейният смисъл е в липсата на смисъл, тя си остава най-човешката магия, единствено, чрез която можем да богуваме, да сме безсмъртни. Тази вечно млада забрава в незабравата прилича на една дяволиада, на една жестоко силна, тъмна и голяма магия, която ни мами с красиви лъжи и илюзии. Тази хитруша носи и ангелското и дяволското в себе си и каквото днес подарява, утре си го взима обратно. Любовта е заклинание, което единствено ни дава Божествения миг. Тя е Божия вечеря, а душата ни е нейната тръпнеща трапеза. Много прилича и на винарското изкуство, узрява с времето.

– Затова ли я асоциирате най-често с виното?

– Тази асоциация най-много й приляга. Защото, ако беше само дом, люлка, дете и мечта, щяхме да я омаловажим. А тя е нещо много повече, тя е едно самодивско вино, направено от огън и магия. Любовта е астрално вино и фермент на съзнанието. Затова върху нейната вечна повтаряемост и необятност от балсам, болка и пепел се крепи света и вечността. Тя е и прераждането, защото всяка нова любов е и втори живот. Тази сладка лудост, това светло пиянство, този нежен пъкъл ни гори като живо вино и свещен елей и единствено в неговата светла винарна небесното и земното се сливат в едно цяло.

– Жената, казвате, също е като виното…

– Нещо повече, тя е виното на любовта. Няма по-истинско вино от жената. Дори и насън. Жената е дяволско вино, отлежало в рая, едно нестинарско вино. Тя е една грешница, която причестява и обожествява хляба на земята, замесен от небе. Едно небесно четиво, един небесен сън. Прилича на вечната книга, в която никъде не пише “стига”. Не напразно от женски род са и душата, и смъртта, и змията, а знаем, че от змия извличат най- любовното лекарство. Именно затова истинският мъж пие дяволското вино на жената направо от Сократовата чаша. Така усеща душата на виното, което като жената, ту кипи като нежна лава, ту побеснява и полудява, ту прегръща, ту е прокоба, ту е причастие. За истинския мъж жените за обичане са много, но за разпятие е само една.

– „Виносвет“ ли е истинската любов?

– Да, но само за истинските мъже, които без страх влизат в нейния „ад“. За другите е водосвет. Дори да е кратка, истинската любов е като светкавица и нейното безумство е велико. Само една капка от този потаен извор може да те опие така с красотата на черно-бялата магия, че да я почувстваш като удавяне. Най-истинската, най-голямата любов те спъва внезапно, ти падаш в нейния поглед и тя става за теб лоза, висока до Бога, по която вечната жажда се изкачва, за да направи огненото вино от гроздовете на звездите.

– Но малцина дочакват тази велика болка и награда…

– Обикновено става така, че истинската любов и истинската жена закъсняват и се появяват накрая, когато е на кръст душата. Тогава като едно последно обятие, тя става нашето истинско разпятие. А няма по-нежно разпятие от това, с което ни приковават любовните сълзи. Тогава не ти остава нищо друго, освен всичко свое до капка да раздадеш и да откриеш чрез нея своя най-добър повод за живот. Много често тази любов е кръст. Няма по-голяма и по-очаквана от несбъднатата любов, защото остава неуловима и неомърсена. В очакването на такава любов е липсата на нейния край.

– И все пак, понякога любовта умира. Кое я убива повече – изневярата, ревността, лъжите, заблудите?…

– Нито ревността, нито изневярата, грехът дори я пречиства. Само безразличието прави това. Най-много й приляга тайната, а най-малко – просията. Любовта е голяма тайна. Веднъж е само доверие, друг път е лъжа. Понякога една измама по-силно свързва две сърца, а раздялата се превръща в най-истинската среща. Но най-вече чувстваме нейната святост, когато ни боли, когато разпъва и прави душата ни на пепел, когато горчи. Но дори и когато си отива, любовта пак си остава любов. Оттук идва и допускането да бъде понякога и силна отрова. И от обич да може да се мрази. Затова любовта може да бъде като Сатурн – сама да ражда децата си и сама да ги изяжда.

– Орис ли е да си псалмопевец на любовта?

– Обикновено, осъдените на любов трябва да огласяват голямата любов и особено мълчаливата, една от най-силните. Те трябва да приближават нейното безкрайно и далечно небе към хората и особено в нелюбовно време, като днешното. А пък поетите съчетават мечтата на любовта и свободата на поезията, защото поезията е любов, а любовта е поезия навеки. Аз лично се чувствам призван да пея неуморно за любовта и тъй като съм още на средна любовна възраст, пея за нея любейки. Сигурен съм, че ще го правя и на онзи свят.