За толкова много неща, постигнати от сърцати хора, когато не е било никак лесно, чуваме съвети като:
НИКОГА НЕ СЕ ПРЕДАВАЙ
БОРИ СЕ ЗА МЕЧТИТЕ СИ
РАБОТИ ЗА ТОВА ВСЕКИ ДЕН
ПРАВИ СВОИТЕ СТЪПКИ
УСИЛИЕТО ЩЕ СИ СТРУВА ЕДИН ДЕН
ОТ ТЕБ ЗАВИСИ…
И това може и е вярно за много неща, много често.
Но има едно нещо, и то е може би най-големия ни копнеж, където неотказването, непредаването, правенето на още една стъпка, работата всеки ден… може да се окаже, че не променят нищо.
Има едно нещо, където можем с почуда да открием, че резултатът не е правопропорционален на вложените усилия.
Има едно нещо, където урокът е съвсем друг.
Има едно нещо, където всички надъхвания и съвети как да го постигнем, колкото и да са умни и мъдри, и с колкото и упоритост да са съчетани, могат да не струват и пукната пара.
Има едно нещо, което понякога ни кара да паднем на колене и оставим цялата си брилянтна житейска логика, с която сме убедени че можем да покоряваме върхове, настрана… защото не действа.
ЛЮБОВТА.
С още едно действие и още една стъпка и още едно усилие и още една борба ден след ден бихме могли да изкараме повече пари. Бихме могли да построим нещо. Бихме могли да осъществим мечтана цел. Бихме могли да отидем на мечтано място. Да сменим града. Да сменим работата си. Стандарта си. Фигурата си. Начина и стила си на живот.
Но не можем да убедим някого да ни обича от сърцето си. Не можем с още едно усилие и още работа да си гарантираме онази любов в двойка, във взаимност, за която бие сърцето ни.
Всъщност ЛЮБОВТА е нещото, върху което наистина нямаме контрол. И най-малко с действията или усилията си.
Нямаме контрол върху това къде и кога ще срещнем човека, който е истински за нас.
Не можем да го планираме.
Нямаме контрол върху това да бъдем в истинска взаимност с другия.
Не можем да го планираме.
ЛЮБОВТА, ако ни е убягвала дълго време, е нещото, което ни учи на съвсем друг урок. Тя ни кара да паднем на коленете си и…
ДА СЕ ПРЕДАДЕМ
ДА ПУСНЕМ ВСИЧКИ УСИЛИЯ
ДА ПУСНЕМ ВСЕКИ КОНТРОЛ
ДА СПРЕМ ДА ПРАВИМ
И ПРОСТО ДА БЪДЕМ.
В любовта сме принудени да погледнем себе си честно в огледалото и да си признаем…
Не, това не зависи само от мен.
Не, тук не решавам само аз.
Не, колкото и съвършен да стана или гениални ходове да предприема… това не ми гарантира нищо.
Значи ли това, че сме безсилни…?
Че няма надежда, ако просто не ми се получава и няма какво да направя…?
Ние сме силни отвъд всяка представа.
Но силата ни в любовта се крие отвъд това, на което сме свикнали да влагаме като енергия.
Това е съвсем друг вид енергия и ако има нужда да я насочим нанякъде, то това НЕ е към поредното усилие, към поредното действие. Любовта не е проект.
А към това да вярвам, че я заслужавам – такъв, какъвто съм днес.
Към това да се уча да се доверявам, дори когато всяка клетка в мен крещи от страх, че има нужда да поеме контрола.
Към това да бъда притихнала и просто присъстваща, когато мозъка ми говори упорито, че без действие няма резултат.
Към това да се пусна по потока на интуицията си, и на живота, дори и да не разбирам грам накъде и защо ме води, докато уплашената част в мен едвам издържа да не скочи на брега и тръгне по утъпкания си планиран маршрут, който счита, че контролира…
Това може би е най-голямото превъзмогване, което можем да изпитаме.
За много хора далеч по-страшно и трудно и дори разбираемо от познатото „Не се предавай, направи още и още едно усилие.“
По-лесно е да направиш още и още едно усилие. Още и още едно действие. Нещата са ясни. Нещата са под контрол. Е, може да не се получават тук така, както сърцето истински копнее… но пък поне са под контрол и можем да си кажем “Просто има нужда от още работа.” Нещата са ясни.
Съвсем друго е да стоиш притихнал и присъстващ, в доверие към това, което не знаеш накъде те води… вярвайки, че си достатъчен такъв, какъвто си. Без още едно усилие, и без още едно действие. Просто бъдейки. Махнал предпазния пояс. И предал се. В ръцете на живота – с кого и как ще те срещне… и в ръцете на другия, когото си обикнал.
Съвсем друго е. И неясно.
Но в същността си…
ТОВА Е ЛЮБОВТА.
(А когато се случи и когато й се доверим… е, тя знае как да ни нашепва нужните усилия, за да я запазим. Стига отново и отново да знаем как да й кажем: ДОВЕРЯВАМ ТИ СЕ. ТИ ВОДИШ.)
Автор: Силвия Матеева / Източник: djavarava.com
