Закъснявам за интервю. Качвам се в такси, а вътре ме посреща любезен господин и приятен аромат на люляк. Обяснява ми, че последното се дължи на три ароматизатора.

Трябва да стигнем от единия край на София до другия и ще ни се наложи да делим малкото пространство за известно време. В подобни ситуации винаги реагирам различно – според настроението си. Този път реших да не си играя с телефона, а да обърна внимание на шофьора, който се оказа много словоохотлив.

След като ми разказа за предишните си гаджета, той бе впечатлен от случаен мой коментар и ме попита дали искам да му стана ново такова, а след това реши да сподели историята на своя брак. Оказа се, че е израснал в един квартал със съпругата си. Познават се от деца, но по-късно той се мести да живее другаде и преустановяват контакт. Докато не се срещат отново – след цели 8 години. Излизат веднъж, започват връзка, а само месец по-късно сключват брак. Приказката не свършва дотук, защото двамата имат 22-годишен семеен живот и дъщеря на съвсем същата възраст.

Възхитена от историята, аз го попитах как само след месец е усетил, че това е жената за него. А той ми отговори, че и „двамата са си походили, поживели” и вече са търсили нещо сериозно. Оказали са се правилните хора – на правилното място и в правилното време.

Замислих се за обяснението му. Напоследък все по-често чувам израза „да си поживея”. Мои приятели и познати упорито отричат сериозното обвързване, защото го приемат като пречка. Пречка за учене, пречка за работа, пречка за случайни връзки, пречка за лично пространство. Повечето от тях, вече зрели млади хора, завършили неотдавна висшето си образование, все още се възприемат като децата на мама и татко, които не са дорасли да взимат кардинални решения. И се носят по течението, развивайки един, най-много два аспекта от живота си.

И живеят. В социалните мрежи, в заведенията, на работните места, в парковете… живеят навсякъде. Отваряйки същността си за нови хора и нови преживявания, а затваряйки я за най-интимните чувства. Неотдавна, по времето на нашите баби и дядовци, любовта се е случвала от пръв поглед, осъществявала се е с приставане, изживявала се е в ранна възраст. И след това тези двама души, свързали животите си още от деца, са преживявали десетки, десетки години заедно.

Не ме разбирайте погрешно, тяхната теория също има сериозни пропуквания и не я подкрепям. Но съвсем логично следва въпросът: защо преди 50 години една целувка е била достатъчна двама души да се слеят завинаги, а днес и 10-годишен съвместен живот не е повод за сериозно обвързване? Когато си на 24 и вярваш в любовта, колко години още трябва да изчакаш любимия да си поживее, за да бъдете заедно – „по правилата”? И изобщо, ако години наред си поживяваш, не превръщаш ли този тип съществуване в рутина, правеща от теб човек, негоден за сериозни отношения?

Чакаме… правилното време. Правилните обстоятелства. Правилната заплата. Правилното жилище. Правилният човек. Правилната възраст… за да се събудим една сутрин и да установим, че са минали 1001 нощи, но само в приказки. Понякога вълшебни, друг път – страшни. А ние сме уморените герои, които след толкова дълго безсъние вече нямаме сили за нищо.

Текст: Станислава Добрева