Хората ще си отиват от живота ти. Доста често без обяснение, без отговор на защо, без причина. Неочаквано.

Ще си тръгват и заедно със себе си ще взимат всичко, с което са дошли. Ще опаковат любовта, топлината, мечтите, уюта, ще вземат цялата нежност, слабост, вечерите, сутрините, чаят, виното, вечерята за двама.

Ще оставят обаче нещо – изхабено достойнство, за което ще трябва да се погрижиш. Ще се наложи да събереш и сърцето си. Ще се наложи да изчистиш неспазените обещания, думите на вятъра, общите планове.

Ще оставят теб – гол.

И колкото и да казват „пускай“, всичко минава, ти много добре знаеш, че не боли от това. Не боли от това, че си тръгват. Боли от това, че си вярвал, че ще останат. Че този път ще е за много по-дълго. Че този път няма да ги изплашиш. Ще успееш да ги стоплиш.

Не се страхувай. Хората си тръгват. Като сезоните и заедно с тях. Винаги ще го правят. Единственият, който никога няма да го направи си ти. Имаш себе си. Дай на себе си всичко онова, което очакваш от някой друг.

Важен си. И толкова специален, различен и силен. Така харизматичен и топъл. Магичен. И не забравяй, че „само, ако покажеш раните си, те могат да се излекуват.“ Светът има нужда от хора като теб – безстрашни и смели. Хора със сърце.

„имаш вид сякаш ухаеш на
мед и липса на болка
позволи ми да го вкуся.“ – Рупи Каур 

Автор: Силвия Крумова