„Един много ценен урок научих от баба си, наред с всичко останало: ако искаш да унищожиш нещо в този живот, било то акне, пъпка, или човешката душа, единственото нещо, което трябва да направиш е да го оградиш с дебели стени. Ще изсъхне отвътре.
Всички ние живеем в някакъв вид социален и културен кръг. Родени сме в определено семейство, нация, класа. Но ако нямаме абсолютно никаква връзка със света (в клипа е погрешно преведено като “думите”) отвъд това което приемаме за даденост, то ние също поемаме риска да изсъхнем отвътре.
Нашето въображение може да се свие, сърцата ни могат да се стопят, и нашата човечност може да увехне ако останем твърде дълго в нашите културни какавиди. Приятелите ни, съседите ни, колегите ни, семействата ни – ако всички хора в нашия кръг приличат на нас, това означава, че сме заобиколени от нашия огледален образ.
В Турция има една традиция – покриваме огледалата с кадифе, или ги обръщаме към стената. Това е стара източна традиция, базирана на знанието, че не е здравословно да прекарваш твърде много време взирайки се в отражението си. Иронично, но да живеем в общности с единомислещи, е една от най-големите опасности на днешния глобализиран свят.
И се случва навсякъде – сред либератори и консерватори, скептици и вярващи, богати и бедни, Изтока и Запада. Изглежда образуваме групи, основани на подобия и след това създаваме стереотипи за други групи хора. Един от начините да превъзмогнем тези културни гета, е чрез изкуството да разказваме истории. Те не могат да срутят границите, но могат да пробият дупки в мисловните ни стени и през тях да започнем да виждаме другите.
Бях в Истанбул, когато земетресението през 1999 удари. Когато избягах от сградата в 3 през нощта, се натъкнах на следната гледка: Старият бакалин, който беше заядлив възрастен мъж и не продаваше алкохол, и не говореше с хора от малцинствата, седеше на тротоара до млад травестит с дълга черна перука и размазана от сълзите спирала, разтичаща се по бузите.
Гледах как дядото с треперещи ръце отваря кутия цигари и й предлага една. Този образ от земетресението в онази нощ се запечата в съзнанието ми – консервативен продавач и плачещ травестит пушат заедно на тротоара. В лицето насмъртта и разрухата, нашите делнични различия се изпариха и всички станахме едно. Дори и само за няколко часа. Но винаги съм вярвала, че историите имат същият ефект върху нас.
Когато четем добър роман, оставяме нашите малки апартаменти назад, излизаме сами в нощта и започваме да опознаваме хора, които никога преди не сме срещали и вероятно сме били предубедени към тях.
Когато политиката ориентирана към личността се опитва да ни сложи етикети, нашата свобода и въображение са в опасност.
Политиката на идентичността ни разделя. Художествената проза ни свързва. Едното търси всеобхватни обобщения. Другото – нюансите. Едното чертае граници. Другото не признава преградите. Политиката на идентичност е изградена от здрави тухли. Художествената проза е течаща вода.
Днес, историите продължават да прекосяват границите.
Литературата трябва да ни отвежда отвъд. Ако не може да ни отведе там, то не е добра литература. Суфистите казват: “Знание което не те усъвършенства, е много по-лошо от невежеството.” Знание, което не ни усъвършенства, ни прави сноби, резервирани и изолирани.”
Одри Лорд беше казала: „Белите бащи ни учеха да казваме: „Мисля, следователно съществувам”. А тя предложи: “Чувствам, следователно съм свободна“.
В курсовете по творческо писане днес, първото нещо на което учат студентите е „пиши каквото знаеш“. Творческата литература не е за това кои сме ние, какво знаем и каква е идентичността ни. Би трябвало да учим младите, а и себе си да разширим сърцата си и да пишем за това, което чувстваме.
Трябва да излезем от нашето културно гето, и да посетим следващото, и следващото. В крайна сметка, историите се въртят като дервиши, рисуващи кръг след кръг. Свързват цялото човечество независимо от идентичност и политика.“
Източник: svoizbor.com
