Ще ти кажа нещо. Дано да ме разбереш от първия път… Защото втори няма да има. Само по веднъж разголвам сърцето си. Всеки следващ път е само прикритие.

Не съм от лесните хора. Трудна съм за разбиране, за споделяне, за откриване. И за обичане съм трудна. Търся все дълбокото. Онова, което разтърсва тялото ми, пренася ме в облаци, има силата да ме въздигне или събори, да ме изгради или разруши, да ме промени, да ме кара да се движа… към себе си, към теб, към нещо…

Но не и да стоя на едно място само, за да запазя сигурна зоната си на комфорт. Не ми е по силите да живея всеки нов ден като вчера и да се оплаквам, че е сив и белезникав. Вирея на силно слънце и пряка светлина. Тогава съм ясна и грея. Тогава се раздавам докрай.

Често в мен изригват вулкани, огън гори, сенки бродят, буйни реки текат… Боря се с вятърни мелници и търся Дон Кихот… Онзи, който вярва в невъзможното и има неблагоразумието да следва мечтите си. Дето и думите му да тежат. И делата му. И щипка лудост да има в сърцето му.

Гледам в очите хората и се питам какъв ли е цветът… на душата им. За да знам има ли смисъл да споделям моята. Обичам силно, когато вярвам. Отивам си… изведнъж. Връщам се понякога… но никога същата. Простор диря, за да летя. Бягам от заплетените мрежи на предразсъдъците.

Говоря много, когато съм щастлива. Пиша… за да се пренеса в моя си свят. Прескачам от тема в тема. А понякога млъквам… с ченгел не можеш ми извади думите. Прибирам се в себе си и притихвам до дихание. Издигам стени… Само за да видя кой може да ги разруши.

Препъвам се в мислите си, заспивам с илюзии, събуждам се с криле и отново политам. Страхувам се… страхувам се, че мога да падна фатално… но повече от всичко се страхувам да изгубя стихията в мен. Затова не искам да се укротя. Дори да ходя често с охлузени колене. Такава съм… И ми харесва!

Така че бягай сега. Че един ден може да ме разбереш наистина… И да поискаш да ходиш бос… по горещия пясък.

Автор: AntOurAge