Понякога прекарвам време да чета стари съобщения, мейли или да си спомням разговорите ни. Тъгата, гнева, отчаянието ти прозират във всяка дума, просмукват се в душата ми. Искам да ти помогна, но не знам как. Искам да протегна ръцете си широко и да прегърна теб и целия ти тъмен свят.

Знам, че не мога. Знам, че е глупаво. Знам колко е голям светът ти, болката ти и че има толкова много неща, които не могат да бъдат преодолени с прегръдка. Знам и че няма да ми позволиш да поема част от товара ти. Поне не и „лице в лице“.

Затова ще ти напиша прегръдка. Толкова голяма, че ще те накара да се усмихнеш. Може дори да те накара да се разсмееш. Прегръдката, която се надявам да напиша, ще ти напомни за щастието, което съществува в този свят, както и за доброто, което съществува в хората.

Ще ти напиша прегръдка толкова голяма, че да забравиш тъмната бездна, зейнала в душата ти. И в този момент на забрава ще си спомниш кой си, от какво се нуждаеш и какво можеш да дадеш на света.

Ще ти напиша прегръдка, толкова голяма, че дишането ти ще се затрудни, почти усещайки ръцете ми. Сълзите ще спрат да се гонят по бузите и тежестта на света няма да е изцяло върху плещите ти. Прегръдка, която ще те задържи. Ще те заземи. Ще те подкрепи. За да се сетиш, че не си сам. Защото винаги ще съм тук, за да ти напиша прегръдка…