Тази година времето полудя. Срещнах те в най-лютата зима. Потънах в най-дълбокия сняг, загубих се, разтопих се.

Пролетта дълго не стопляше, замръзвах по останките от тревички, блестях като скреж по клоните, спусках се в прегръдка по дърветата, но не исках, не исках да изчезвам(е). И като дойде слънцето се покрих със студеното на мълчанието ти.

Но природата ме откри и ме поведе към лятото. И избухнах. От разликата между моето горещо и твоето студено се разболях. Трескаво, с най-новата си рокля и малини по устните те намерих. Целунах те и избягах. Тръгнах боса по улиците назад. Към себе си. И се появиха думите, да ме лекуват. Една за теб – крачка към мен. И колкото повече те нямаше, толкова повече бях себе си. Напук, наопаки, на инат.

Създадох там, където нямаше. Такъв, какъвто никога не си бил – те направих. И със слънцето се издигам, за да ме излее в думи. За да те има, ти, който никога не си бил. Любов.

Автор: Mila Sum

Картина: Клементина Манчева