Питаш ме какво ми е…, без думи…, за пореден път…

Честно казано се уморих…

Уморих се да намирам хората и да ги губя…

Да свиквам с тях… И след това да виждам как си тръгват…

Уморих се да се доверявам… и да се разочаровам.

Уморих се да говоря истини, когато никой не ги чува.

Обърках се… кога трябва да говоря и кога е по-добре да замълча.

Уморих се да изхвърлям от сърцето си остатъците от моята глупава, искрена любов…

Уморих се да слушам гласа си… от силно крещящ в истерия до безпомощно хлипащ в

дълбините на възглавницата…

Уморих се да бърша сълзите си от пода…

Уморих се да обиждам близките си, само защото ме обичат и са винаги до мен…

Уморих се да се храня с напразни надежди…

Уморих се да започвам за пореден път всичко отначало…

Уморих се да чувам „всичко ще е наред“, когато виждам как животът си отива…

Уморих се да разказвам „как я карам“, когато знам, че душата ми умира…

Уморих се да се старая, без някой да го оценява…

Да се прибирам вкъщи, да чакам съобщение, да се вкопчвам в надеждата, че той ще е на линия, че ще ми пише, в надеждата, че ще му липсвам…

Уморих се от човешката потребност да съм обичана и да обичам, и да я споделям не с теб, а с други.

Уморих се от студа в сърцето и от студеното време…

Уморих се от голите дървета, които виждам през прозореца…

Просто искам да живея…

Да обичам….

Да се смея…

Уморих се…

източник: cluber.com.ua