Какво от това, ако свикна с любовта? Ще ми кажете то това любов не е, ала грешите.

Няма нищо лошо да свикнеш с любовта по онзи симпатичен начин. Както свикваш да оставиш последното парченце торта на любимия човек.

Както той свиква да те завива през нощта, когато усети, че му е студено.

Както свикваш да ти се обади в онзи късен час, когато е далеч от теб, само за да ти каже, че те обича.

Както свиква да усеща дъха ти, когато сгушена си в него, само за да знае, че те има.

Както свикваш да приготвяш любимата му вечеря, щом завърне се уморен от тежкия ден.

Както свиква да те целува по челото за добро утро, още щом отвори очи.

Както свикваш да оставиш обяд в хладилника с мила бележка към него.

Както свиква винаги да носи чадър, за да не може никога да се намокриш.

Да, с любовта се свиква, по онзи симпатичен начин, който е много по-важен от хилядите думи, от лудата страст, от пръстен дори.

И ако той ми каже „Свикнах много с теб!“, ще знам, че любовта му е по-силна от всичко.

Защото е хубаво да свикнеш, че винаги ще има някой до теб, някой, на когото му пука, някой, за когото значиш много, някой, който иска да сподели живота си с теб.

Има нещо много хубаво и вълшебно в това да свикнеш с любовта. Ала помни едно – любовта не е даденост, тя е подарък, който трябва да заслужиш всеки ден, за който може малко и да страдаш, който трябва да оцениш и да пазиш.

Хубаво е да свикнеш – да свикнеш с това да се бориш за любовта на любимия човек, да свикнеш с това да забравиш за гордостта си  в името на щастието му, да свикнеш да прощаваш на него и на себе си!

Да, с любовта понякога се свиква. И какво от това?